Варлам Шаламов - Атинските нощи

В хирургическото отделение лежаха повече от двеста болни затворници, а цялата болница имаше хиляда легла за затворници. Част от Т-образния корпус беше отредена за пациенти от волнонаемниците. Това беше грамотно и полезно мероприятие. Лекарите измежду затворниците — а сред тях имаше доста медицински светила от всесъюзен мащаб — получаваха официално право да лекуват волнонаемните като консултанти, намиращи се подръка по всяко време на денонощието, годината, десетилетията…

През зимата на нашите поетически вечери все още нямаше отделение за волнонаемни. Само в хирургическото крило на затворническата болница имаше палата за две легла — за волнонаемните, в случай на неотложна хоспитализация, например автомобилна травма.

Палатата не пустееше. Този път в палатата лежеше девойка на около двайсет и три години, една от московските комсомолки по разпределение в Далечния север. Обкръжаваха я само престъпници, но момичето не се смущаваше от това — тя беше секретар на комсомолската организация на някоя от съседните мини. Момичето не мислеше за престъпниците, държеше се просто, най-вероятно понеже не познаваше колимските специфики. Това момиче умираше от скука. Оказа се, че не е болна от болестта, заради която е била спешно хоспитализирана. Но медицината си е медицина, момичето трябваше да излежи карантийния срок, който й се полагаше, за да прекрачи обратно болничния праг и да изчезне в мразовитата бездна. Тя имаше някакви големи връзки в самото управление в Магадан. Точно затова я бяха хоспитализирали в мъжка лагерна болница.

Девойката ме попита дали може да слуша тези поетически четения. Аз разреших. Щом започна поредното четене, тя влезе в превързочната на гнойното отделение и остана до края. На следващата поетическа вечер пак дойде. Тези вечери се провеждаха по време на мое дежурство — на всяко трето денонощие. Така мина още една вечер, а в началото на третата вратата на превързочната се разтвори и прага прекрачи самият началник на болницата доктор Доктор.

Доктор Доктор ме мразеше. Нямах съмнение, че ще му донесат за нашите вечери. Колимските началници обикновено постъпват така: ако има „сигнал“, взимат се мерки. „Сигналът“ тук е закрепен като информационен термин още преди раждането на Норбърт Винер и винаги се прилага именно в смисъл на информация в затворническото и в следственото дело. Но какво става, ако няма „сигнал“, тоест ако няма заявление, няма устно, но формално „тропане“, нито пък заповед на висшето началство, уловило „сигнала“ по-рано: от върха на планината не само се вижда по-добре, но и по-добре се чува. По собствена инициатива началниците рядко предприемат официално изучаване на някакво ново явление в лагерния живот, който им е поверен.

Доктор Доктор не беше такъв. Той смяташе за свое призвание, за свой дълг и нравствен императив преследването на всички „врагове на народа“ под всякаква форма, по всякакъв повод, във всяка обстановка и при всяка възможност.

С пълна увереност, че може да излови нещо важно, той влетя в превързочната, дори без да си е сложил халата, макар че халата му го носеше отзад с изпънати ръце дежурният фелдшер на терапевтичното отделение, бивш румънски офицер, любимец на крал Михай, червендалестия По-мане. Доктор Доктор влезе в превързочната в кожено яке с кройката на сталински кител, и дори пушкинските руси бакенбарди на доктор Доктор — доктор Доктор се гордееше с това, че прилича на Пушкин — стърчаха от ловджийско напрежение.

— А-а-а, — провлачи началникът на болницата, премествайки поглед от един участник в четенията на друг и спирайки върху мен, — точно ти ми трябваш!

Аз застанах мирно и отрапортувах, както се полагаше.

— А ти откъде си? — Доктор Доктор пренасочи пръста на съдбата към момичето, което седеше в ъгъла и не стана, когато влезе страховития началник.

— Аз лежа тука — сухо каза девойката — и ще помоля да не ми говорите на ти.

— Как така тука лежи?

Комендантът, който беше влязъл заедно с началника, обясни на доктор Доктор статута на болното момиче.

— Добре — заплашително каза доктор Доктор — ще изясня това. Пак ще поговорим! — И излезе от превързочната. И Португалов, и Доброволски отдавна бяха се изнизали от превързочната.

— Какво ще стане сега? — каза девойката, но в тона й не се чувстваше уплаха, а само интерес към юридическата природа на по-нататъшните събития. Интерес, а не уплах или страх за своята или за нечия друга съдба.