Емилиян Станев: Вълчи нощи

Привечер, когато мъглата над полето се разнесе и снегът почервеня от залеза, петте вълка, които лежаха в рядката гора до шосето, тръгнаха към планината.

Те вървяха право на юг към блесналите снежни върхове, озарени от лъчите на залязващото слънце и искрящи със своите преспи върху синьото ведро небе.

Никой от вълците не се обърна назад да огледа тия места, където цели шест дни обикаляха за храна. Откритата равнина сега ги плашеше с правите телеграфни стълбове, в чиито жици свиреше вятърът, с оголелите дървета, с наклонения като копие прът на селския кладенец, който едва се забелязваше на хоризонта.

С увиснали опашки и наведени глави, с муцуни хванали скреж от дъха им, вълците бавно се влачеха един зад друг. Най-напред вървеше водачът, големият червеникав вълк, упорито загледан пред себе си, сякаш следеше с гладния си поглед някаква точка в планината и се боеше да не я изпусне от очи; зад него умърлушената зла вълчица, после двата стари вълка и най-отдире — белезникавият.

Той беше най-дребният и вървеше последен. Неговата козина бе гладка и чиста, а малката му глава имаше повече израз на куче, отколкото на вълк. Очите му не гледаха тъй сурово и мрачно, както очите на неговите другари, и в меката походка на дългото му тяло имаше нещо загрижено и недоверчиво. Той често изоставаше назад и ровеше снега, подушил някаква кост, мишка или къртичина, която другите бяха отминали.

През тия шест дни никой от вълците не беше ял. Но белезникавият с кучешкото си обоняние подуши близо до една кошара скелет на умряла през есента овца и два конски крака. Той изостана назад и изяде голите, изсмукани от снега и земята кости, които не утолиха глада му, но все пак залъгаха стомаха му.

Сега белезникавият беше нащрек. Все по-често вълците се зъбеха помежду си и все повече настръхваше тъмната козина по гърбовете им. Днес те лежаха в горичката далеч един от друг и се гледаха с тежки, горящи погледи. Двата стари вълка се дебнеха, а гладната, нетърпелива вълчица се опитваше да накара цялата глутница да вие. Когато никой не й пригласяше, тя се умилкваше край всеки вълк и подло се опитваше да го ухапе. Белезникавият знаеше много добре какво значи да бъде ухапан. Знаеше, че работата ще стане още по-лоша, ако я сдави. И понеже гладът не го измъчваше тъй силно, той се държеше благоразумно — бързо и ловко отбягваше зъбите й, не се горещеше, не се дразнеше. И тя го оставяше, защото неговото спокойствие я отблъскваше. Но оная неизбежна минута, в която някой от вълците трябваше да бъде изяден, наближаваше. Белезникавият усещаше нейното приближаване.

Обземаше го желание да вие, той клякаше в снега и тревожно разглеждаше безкрайната синкава равнина, над която се спусна вечерният здрач. Искаше му се да се върне и да остави своите другари, ала самотността го плашеше. Той ту ги настигаше, ту отново изоставаше зад тях и някак учудено ги проследяваше с бистрия си поглед, докато се загубиха из широк, обрасъл с гъста гора дол, от който започваше планината. После ги догони безшумно като самата си сянка, която се влачеше край него по снега.

Глутницата напусна дола и хлътна в едрата гора, където нощуваше ято врани. Тук, всред малката влажна поляна, вълците се спряха и дълго слушаха разтревожения грак на враните. После белезникавият видя гърбовете на своите другари по насрещния склон и тръгна по следите им.

Озарена от луната, планината светеше като сребърна, тъмнееха се голите заскрежени гори, зееха като ями нейните долове и урви, потънали в сняг и дишащи студ. Вълците се заглеждаха по склоновете, дето настръхналите дървета приличаха на хора, затънали в снега. Погледите им горяха. От време на време те повдигаха глави и когато срещнеха едрите синкави звезди и кръглото лице на месечината, издаваха тих, задавен вой, който напомняше кучешка прозявка.

Така те вървяха дълго време по склона на планината, докато достигнаха голямо седло. Двата стари вълка се готвеха да се сдавят, а вълчицата час по час се опитваше да вие.

Изведнъж водачът се спря, обърна се и погледна своите другари. После се отдалечи от тях и клекна в снега. Вълчицата застана до него. Старите вълци с подвити опашки се наежиха един срещу друг. Всички образуваха тесен кръг. Белезникавият разбра, че оная страшна минута е настъпила.

През черните стебла на гората той виждаше пламналите очи на своите другари. Вълците се гледаха, застанали неподвижно всред голото седло, където дърветата хвърляха мрежестите си сенки. Козината на гърбовете им стърчеше, очите им излъчваха зеленикава светлина. Те стояха като вдървени, сякаш се вслушваха в тежкото мълчание на планината.