Емилиян Станев - Вълчи нощи

Като трепереше с цялото си тяло, белезникавият се приготви да вие, обхванат от неудържима възбуда, която повелително го тласкаше към седлото, но погледът му се спря на единия от двата стари вълка. Заобиколен от другите и пронизван от техните погледи, той трепереше вече тъй силно, че краката не го държаха и тялото му полека се смъкваше към земята. Другарите му и вълчицата се приближиха към него и отведнъж го сдавиха.

Белезникавият видя как водачът захапа вълка за гърлото и го повали на гръб. Борбата бе кратка. Старият се сдаде лесно. Неговото топло тяло беше разкъсано и всеки от другарите му взе своя дял.

Когато утолиха глада си, вълците удариха на вой. Пръв изви червеникавият. Той наведе грамадната си глава, подви опашка и започна с няколко ниски гърлени звука, които постепенно се извишиха в студеното мълчание на планината. След него прозвуча алтовият вой на вълчицата. Тя го завърши с вдигната към небето глава и с висока жалбена нота, която ехото повтори и потрети.

Белезникавият им пригласяше, докато глутницата се пръсна. Тогава той се върна надолу към дола, обходи полите на планината и избяга в нейните южни склонове, дето снегът беше по-плитък. След него се втурна в полето другият стар вълк. Само вълчицата остана с червеникавия да броди из планината. В студените ясни нощи белезникавият чуваше техния далечен вой и сам виеше.

Денем и нощем той скиташе из мълчаливите гори или спеше на завет под високите скали, отдето се виждаше покритата с дебели преспи равнина и синият дим, тънък, като мъгла, който скриваше селата. Гладът го измъчваше до смърт и само неговият кучешки нос му помагаше да намери нещо за ядене.

Една мрачна сутрин, когато снегът изглеждаше като опушено сребро, белезникавият чу човешки гласове и конско пръхтене. Те идваха от дъното на големия дол, дето сечищата се чернееха като мечи кожуси. Той наостри уши и предпазливо слезе към дола.

Долу край самата вода, която бучеше между камъните, се показаха двама конници. Пукотът на замръзналия сняг под краката на конете беше тъй силен, че изплаши вълка.

Той искаше да избяга, ала видът на конете, които затъваха в снега, му бе много приятен. Хората се спряха на брега на дола. Там те поговориха и насочиха конете си нагоре, право към малката поляна, заобиколена отвред с ниска гора. Тогава белезникавият забеляза, че зад единия от конниците се влачи нещо, вързано с въже о седлото. Неговият инстинкт му показа, че това нещо е някаква примамка.

То остана сред поляната, а ездачите обърнаха конете и мълчаливо се върнаха по същия път.

Вълкът стоя дълго време на едно място. Искаше му се да разбере какво лежи на полянката, да подуши конските стъпки, да види дали хората не са забравили край пътя нещо за ядене. Той знаеше от опит, че там, дето минават хора, винаги може да се намери храна. Ала в движенията на конниците и в тяхното бързо и мълчаливо връщане имаше нещо подозрително.

Като подуши няколко пъти въздуха и носът му не долови никаква миризма, вълкът провеси глава и тръгна в противоположна посока през една рядка букова гора. Там имаше заешки следи. Той се лута насам-натам като ловджийско куче, най-после вдигна заек, погна го и съвсем забрави конниците.

Но следобед, когато гладът го накара да лови мишки, пак се върна в буковата гора и чу, че в дола крякат сойки и цвъркат свраки. Той се ослуша.

Крясъците на сойките долитаха все по-високи — ту радостни, като че там ставаше истински пир, ту тревожни и хрипливи, предвещаващи опасност.

Белезникавият се упъти към дола и докато вървеше, над гората прехвръкнаха няколко свраки, чиито криле свистяха в студения въздух. Той разбра, че се събират край някакъв леш, спусна се по брега, намери конските следи и щом стъпи в тях, подуши миризмата на прясно одрана овца. Тя идваше от широката бразда по снега, прилична на пътека, която конниците бяха оставили след себе си.

Миризмата на овчата плът го влуди. Лиги напълниха устата му и го накараха да се оближе с големия си червен език.

Без всякаква предпазливост той се понесе към поляната, но скоро се спря с наежена козина. Бе попаднал в дирите на вълчицата и на големия червеникав вълк. Сега разбра защо сойките крякаха тревожно. Червеникавият и вълчицата бяха наблизо.

Като се вслушваше с блеснали от възбуда очи, белезникавият предпазливо тръгна към поляната. През гъстите черни клони на сечището видя, че там снегът е стъпкан и пожълтял, а сред полянката лежи нещо. Наоколо по върховете на храстите бяха накацали орляк свраки и сойки. Не се виждаше нито вълчицата, нито другарят й.