Емилиян Станев - Козелът

Преди години по високите скалисти върхове на Джендема скиташе стадо диви кози. Водеше го едър пръч с тъмен гръб и с големи черни рога, извити като куки. Когато забележеше опасност, пръчът изсвирваше през носа си и дивите кози, понесени в лудешки бяг, изчезваха в страшните пропасти на Джендема.

Помакът Кара Ибраим идваше през ден да бракониерства по тия места. Той излизаше от колибата си в тъмни зори с козиняв чувал под мишница, с котки на цървулите и с малка торбичка, която привързваше на кръста. В нея имаше парче хляб, глава лук и няколко патрона. Пушката си — стара турска маузера — Кара Ибраим криеше из разни пукнатини в скалите. С тая пушка той дебнеше високо из настръхналите и недостъпни скатове на Джендема. Сърцето на Кара Ибраим беше здраво, та никога не му се завиваше свят, краката му го носеха леко и сигурно из най-опасните пътеки, а очите му бяха като очи на орел. Достатъчно бе да сложи длани край тях и като движи полека глава, да прошари с поглед някои далечни скали, за да забележи дивите кози. Налягали на някоя площадка, дивите кози мъчно се различаваха, но Кара Ибраим имаше набито око и рядко се излъгваше. По околни пътеки той издебваше стадото и тънкият пукот на маузерата отекваше из Джендема, повтарян и потретван от ехото. Рядко се случваше замерената коза да не подскочи и да не падне по гръб. Кара Ибраим я свличаше на по-достъпно място, разсичаше я на парчета, слагаше месото и кожата в чувала и по мръкнало го отнасяше в къщи. Така той изтреби цялото стадо. Остана само козелът да ходи по непристъпните върхове.

За този козел Кара Ибраим бе пропилял много дни и все не му се удаваше да го убие. Козелът се пазеше като дявол и нито веднъж Кара Ибраим не беше успял да стреля по него. Случваше се да се мерне някъде по върховете между тънките, отминаващи като мъгла облаци. Мерне се и изчезне. Друг път внезапно изскочи отнякъде и дорде Кара Ибраим вдигне пушката, козелът се изгубваше, сякаш пропадаше вдън земя. Всичко на всичко Кара Ибраим беше го виждал десетина пъти, но нито веднъж не му се удаде да го вземе на мушка.

В едно октомврийско утро, два часа преди да се разсъмне, Кара Ибраим стана и започна да се приготвя за лов. Жена му Хатидже, която спеше заедно с трите си деца на пода, отвори очи и го видя да тършува из окадената, вмирисана на кисело одая. Кара Ибраим взе от поличката железните котки, патроните и тютюневата си кесия, сложи хляб в торбичката и поиска да излезе.

— Къде отиваш, Ибраим? — попита Хатидже, макар да знаеше много добре, че той отива на лов.

— Отивам да убия пръча — отвърна тихо Кара Ибраим, за да не разбуди спящите под чергата деца. — Нощес аллах ми изпрати хубав сън. Сънувах, че убих стария дявол, и днес непременно ще го убия.

— Ех, Ибраим, от тоя лов ние с ме най-бедните в цялата махала. Плетът на двора от лани е разграден, вкъщи няма нито брашно, нито дърва, а зимата идва — каза Хатидже, но Кара Ибраим дори не я изслуша, взе по-скоро козинявия чувал и се упъти към Джендема, чиито мрачни зъбери се губеха в още тъмното небе.

Когато се раззори и Джендема засия със синкавите си пропасти и с огрените си по върховете бели чуки, Кара Ибраим стигна до мястото, дето криеше пушката си. Като я измъкна от пукнатината и изтри цевта й с длан, той тръгна по левия бряг на една теснина. Долу между грамадните камъни се пенеше реката, но шумът й не се чуваше, защото духаше силен вятър. Кара Ибраим вървеше срещу вятъра с наведена глава — тънък, лек, малко прегърбен в плещите. Мръсната шамия на главата му трепкаше с единия си край като крило на пеперуда. Под нея със суров и стъклен блясък светеха острите му светлосиви очи.

Като се изкачи на една скала, прилична на огромен калпак, той сложи пушката до себе си, легна по очи и внимателно претърси с поглед всички площадки и гънки по скалите зад реката. Знаеше, че в такова ветровито време козелът няма да легне от тая страна, а ще предпочете завета отсреща. Из това ждрело Кара Ибраим най-често го бе виждал.

Насрещните скали, потънали в студена сянка, изглеждаха като огромни чудовища, безредно нахвърлени едно въз друго. Тук-там из тях зеленееше клек, жълтееха петна от лишеи и се тъмнееха дълбоки пукнатини. Долу се блъскаше реката, а високо в синьото небе отминаваха разкъсани и космати облаци.

Кара Ибраим огледа всяка гънка, всяка падина и площадка, но козела го нямаше. Вятърът фучеше в теснината и като блъскаше каменната гръд на планината, прехвърляше зад хребета, над който се стрелкаше орел. Мъничък като чертица, орелът се губеше между облаците.