Чарлс Бенет - Бунтовният остров

Но преди думите да излязат от устата му, капитанът бе свършил работата. Светкавично се отпусна на едно коляно, тъй че пищовът сочеше над главата му. В същото време сграбчи китката на бунтовника. Остро извиване, вик от болка и пищовът на Денджър падна на земята, след което капитанът сложи крак върху него.

— Ще се подчиняваш ли сега? — измъкна един от пищовите си и го насочи право в главата на Денджър.

— Да, сър! Не се сърдете — замоли Денджър. — Аз само изказах мнението си, честна дума!

Капитанът изкриви устни в презрителна усмивка, без да обръща внимание на негодника.

— Тогава вървете след мене внимателно — заповяда капитанът и тръгна между дърветата.

Наредихме се подире му в една редица. Бях близко до капитана и сърцето ми тупкаше при мисълта за предстоящото приключение. Джим вървеше най-отзад, както забелязах, навярно за да държи под око Денджър и Сам, от страх да не избягат.

Сега певците смениха песента си и ревяха в хор нещо непознато за мен. Водени от шума и при светлината на луната, която осветяваше пътя ни, вървяхме бързо, макар и предпазливо. Внезапно капитанът спря.

— Гледайте! — прошепна той, когато другите се струпаха наоколо.

Далеч, през една пролука сред дърветата, видяхме червена точка.

— Те нямат никакъв страх, щом палят огън и реват тъй, че могат да се чуят от километри — забеляза капитанът.

— Освен ако не са пияни, сър — добави Олд Троуър. — Ромът лесно запраща предпазливостта по дяволите и затваря вратите пред здравия смисъл.

— Толкова по-безопасно ще се приближим тогава, момчета. Слушайте! Те спряха да пеят.

Пропълзяхме достатъчно близко, за да ги наблюдаваме. С изненада видях, че не са повече от двайсетина.

Бяха хора със злодейски вид. Повечето от тях се бяха изтегнали на земята, близо до огъня, който пращеше весело в тихата нощ и от време на време пръскаше облак искри във въздуха. Един от тях, слаб кривокрак човек, с цигулка в едната си ръка, отмерваше такта с лъка в другата и стоеше малко настрани от останалите. Срещу него друг, навярно главатарят, разположил се на малко буре, също тактуваше, като за палка му служеше празна бутилка.

Когато певците ревнаха отново с грубите си гласове, започнах да наблюдавам човека върху бурето. Той беше същински гигант, но дебел и неподвижен.

— Да, хубава песен — извика гигантът, когато смехът стихна. — Ще изпием по чаша в чест на певеца! Ставай, Стъмпи, и налей на всички!

При неговите думи една фигура стана от мястото си край огъня. Стъмпи бе ниско човече, почти джудже, което разнасяше питието от един на друг, оглеждайки се, като че ли се страхуваше. Когато приближи до главатаря на групата, то получи плесница, която го накара да политне назад в огъня.

— Ах ти, говедо! — гигантът скочи на крака и го блъсна. — Два пъти вече разливаш рома върху мен!

Джуджето загуби равновесие и седна сред пламъците. То се изправи в миг и започна да пищи отчаяно. Дрехите му се бяха подпалили и то скачаше и тичаше наоколо.

Не получи ни помощ, ни съчувствие от другарите си. Напротив, докато се мяташе лудо от един към друг, гръмки кикотения и груби шеги се разнасяха отвсякъде.

— Боже Господи! — измърмори Боксър Джим до мен. — Ако тия гадове не му помогнат скоро, той ще изгори жив! Не можем ли да направим нещо, сър?

Но преди думите да излязат от устата му, капитанът бе решил да действа. С гневно възклицание той скочи на крака и без да гледа дали го следваме или не, се затича към мястото, където клетото джудже се гърчеше на земята. Само Дик Денджър се дръпна настрана. Останалите последвахме капитана. Колкото и бързо да тичахме, той стигна при огъня двайсетина крачки преди нас.

Както ни се струваше, Стъмпи бе много близо до смъртта. Ако капитанът не бе човек на бързото действие, присъствието му щеше да бъде безполезно. Но очите на Хътълстоун веднага съзряха най-доброто средство за спасяването на Стъмпи и той мигновено пристъпи към работа.

Кофа вода стоеше настрани от огъня. Капитанът я грабна и плисна водата върху джуджето. За да довърши, дръпна скъсаната пелерина от раменете на един сух, мрачен зрител и обви с нея все още пищящия Стъмпи. Когато капитанът се изправи на крака, ние се струпахме наоколо му и видяхме, че клетото човече е припаднало.

Олд Троуър се промъкна напред и като коленичи до безчувствения човек, започна да го свестява. Скоро клепачите му затрепкаха и след малко той започна да пъшка — явно болките от изгарянията се появиха отново.