Чарлс Бенет - Бунтовният остров

От закуската и от чувството, че сме въоръжени и отново свободни, духът ми се повиши, но капитанът изглеждаше все още неуверен.

— Какво трябва да правим? — попита той.

— Ние сме в трудно положение — започна Троуър, — затова можем да поемем риска. Предлагам да почакаме и да ги дебнем. Сигурно тези хора ще се заловят за някаква работа — някои ще отидат на лов, за риба или за нещо друго. Ако стане така, можем да нападнем останалите и после да се отбраняваме в това укрепление, когато се върнат другите. Можем да избягаме, да се скрием някъде на острова, да претърсим брега…

— За какво, Троуър? — попитах несдържано, но другите се сетиха по-бързо от мен.

— Да — каза капитанът замислено, — твърде е възможно да имат лодки, особено ако тяхната история, че са се спасили от потънал кораб, е вярна. А и нашата лодка си стои скрита. Но някак си не ми се иска да напускаме този остров поне още една-две седмици. Ако случайно „Светла зора“ се е отървала от пиратите, тя сигурно ще дойде да ни търси тук.

— Прав сте, сър — съгласи се Олд Троуър, — но има и друга възможност. Може би тук ще дойде онова дебело животно, което иска да се бие с Джим. Ако дойде сам, можем да го задържим като заложник.

— Това е възможно, Троуър. Във всеки случай изглежда, че е най-добре да останем тук засега, но трябва да наблюдаваме добре какво става навън, за да не бъдем изненадани. Нека Сам и Мартин наблюдават добре, но внимателно, за да не разберат, че сме отвързани.

Преди да отида до една цепнатина в стената, над главите ни се раздаде внезапен смях. Погледнахме нагоре тревожно и видяхме едно дяволито лице, което ни гледаше от някаква дупка на покрива. Направи ни подигравателна гримаса и бързо изчезна. Хукнах към вратата и видях бягащата фигура на момчето, с което се бях бил предната вечер.

— Той ще вдигне тревога! — извиках, готов да го гоня, ако не ме беше задържал Джим.

Сам вдигна пищова си и се прицели в отдалечаващото се момче, но Джим удари ръката му точно в мига, когато се раздаде гърмежът.

— Твоят изстрел ще вдигне тревога! — каза той. — Няма защо кръвта на младежа да тежи на съвестта ни. Той изпълнява дълга си, както го разбира. Сега вече плановете ни са ясни. Трябва да се готвим за съпротива срещу тяхното нападение.

Докато нашите хора затваряха вратата и трупаха сандъци и други тежки предмети зад нея, за да я затиснат колкото е възможно по-здраво, аз наблюдавах укрепената сграда, в която се вмъкна момчето. Негостоприемните ни домакини изскочиха от сградата, водени от грамадния Були Савидж, и загледаха към нас. Главатарят замаха с юмрук заплашително, обърна се, даде някаква заповед и хората му се върнаха в сградата, сетне изскочиха отново, този път въоръжени. Един от тях подаде на Савидж голяма брадва, която той сграбчи с двете си ръце и тръгна към нас с едри, решителни крачки. Другите се трупаха около него с готови пушки в ръце.

— Скрийте се, момчета! — извика капитанът. — Не стреляйте, додето не подам команда! Ще се опитам да преговарям с тях.

Були и хората му се приближиха на двайсет крачки от бараката ни.

— Стой! — извика капитан Хътълстоун със строг глас. Всички освен водача спряха нерешително. Савидж размаха брадвата си заканително и продължи да напредва зловещо. След първото си колебание и другите го последваха.

Но нападателите очевидно бяха забравили, че в бараката има оръжие, защото се изсмяха подигравателно и продължиха пътя си. Спряха едва когато Троуър получи заповед да стреля и улучи един в рамото. За миг Савидж остана без поддръжка. Спря, обърна се и започна да ругае с най-обидни думи. Възхищавам се от куража на този човек, но възхищението ми се обърна в болезнен страх, когато той се втурна към нас и след миг започна да чупи вратата със страшни удари на брадвата. Успя да пробие дупка в нея. Тогава капитан Хътълстоун грабна пищова от ръката ми, покачи се върху натрупаните сандъци и насочи оръжието през дупката към главата на Савидж:

— Ако не спреш веднага, ще ти пръсна черепа!

Видях как ръцете на Савидж мръднаха инстинктивно, като че ли искаше да замахне с брадвата и да забие острието й в главата на капитана. Но благоразумието му надделя и той я пусна на земята. Само зачервените му очи светеха от ненавист.

— Какво значи това? — изръмжа той запенен.

— Мога да задам същия въпрос, капитан Савидж — отвърна Хътълстоун.

— Вие сте стреляли по едно момче от моя екипаж. С какво право, а? Ето, ранихте и Слинки Дан! Какво искате, питам аз?