Чарлс Бенет - Бунтовният остров

Известно време лежах, без да мога да мръдна. Постепенно в помътненото ми съзнание изплува мисълта за спасяването на Фред. С усилие се отърсих от летаргията и коленичих до него. Лицето му бе страшно бледо. Помислих, че е умрял. Инстинктивно го обърнах по корем. Страхът ми се увеличи, когато видях какво голямо количество вода се изля от устата му. Разкрачих се над тялото му и започнах да го масажирам, както бях виждал един доктор на борда на „Светла зора“ да съживява удавник.

Продължавах непрекъснато да го разтривам. Фред не даваше никакъв признак на живот. Тъкмо се канех да го изоставя и да подиря помощ и той се размърда.

— Стига — изръмжа. — Макар и да ме надви, няма какво да ме мъчиш! Цялото тяло ме боли.

Разбрах по-късно: Фред си мислел, че съм го надвил. Избухнах във внезапен смях и паднах на земята. Сигурно това бе реакция от борбата и страха, току-що преживени. Във всеки случай се търкалях по земята, сълзи затекоха по бузите ми и едва не пукнах от смях.

— Стига ти казвам! — повтори Фред гневно. — Ей, какво е това, защо си ме заливал с вода?

Не можех да говоря от смях. Разярен, Фред се изправи с мъка и замаха с юмрук, залитащ от слабост.

— Няма да те оставя да си играеш с мен — извика той. — Ти може да си ме надвил веднъж, но аз още мога да се бия! Ставай да те видя, глупако, или ще те ритна!

— Не помниш ли, че падна в морето? Изтърколи се през ръба на скалата, ей тука.

Фред погледна края на скалата, където тя бе малко разкъртена, после се обърна учуден към мен.

— Но аз не мога да плувам — възрази той.

— Да, но аз мога!

— И твоите дрехи са мокри — каза и като че разбра.

За момент помислих, че ще падне, защото политна, и скочих да го подкрепя, но той нямаше нужда от моята помощ.

— Погледни! — каза момчето, като посочи към морето, близо до мястото, където бе паднал.

Проследих посоката на пръста му и изтръпнах — видях перката на акула, пореща огледалната повърхност.

— Ти си рискувал заради мене? — попита Фред смаяно.

— Не мислех за акулите. Знаеш, че падна по моя вина. Не оставаше друго…

Но той ме прекъсна:

— Никога не съм имал приятел в живота си! Ще бъда много доволен, ако ми станеш приятел.

Протегнах му ръка. Той я стисна така силно, че едва не извиках. Тогава видях как очите му се навлажниха и сълзи потекоха по бузите му.

Когато Фред и аз стигнахме до оградата, всички нещо работеха. Були Савидж ни изруга, че сме закъснели, но не попита къде сме били. Останалите бяха в очакване на яденето и на боя между Савидж и Джим тая вечер, затова и не забелязаха нищо необичайно в нас.

Седях при капитан Хътълстоун и другите от нашата група, докато ядяхме коравите сухари и пиехме горещото какао. Той не изглеждаше сърдит, дето съм ходил някъде, без да се обадя, макар че ме бе предупредил да бъда нащрек и да не се отделям от него и групата ни, ако видя признаци на размирие.

— Сигурно не си виждал Дик Денджър? — попита той. — Не знам какво да мисля за него…

Сенките се удължаваха бързо… Були Савидж и Боксър Джим застанаха един срещу друг. Останалите насядаха наоколо на земята в широк кръг. Не присъстваше само Стъмпи, който бе изпратен някъде по работа. Когато заемах мястото си до Фред Скипърс, който трепереше от вълнение пред предстоящото зрелище, се блъснах в един от групата на Були.

— Дявол да те вземе! — извика яростно човекът.

Готвех се да му отвърна гневно, но видях, че това е Слинки Дан, който бе ранен в рамото тази сутрин, помислих, че съм го закачил по раненото място, и се сдържах. Той продължи пътя си до огъня и пъхна в него желязна пръчка.

Двамата противници бяха готови. Бяха се съблекли до пояс и кръжаха един около друг.

Були Савидж се беше прегърбил и очите му гледаха към краката на противника. Ръцете му бяха протегнати. Очевидно възнамеряваше да се вкопчи в него при първа възможност. Мъчеше се да направи това с внезапен скок право върху врага си.

От своя страна Джим кръжеше на пръсти, с вдигната глава и наблюдателни очи, а юмруците му бяха свити и готови да нанасят тежки удари. Той нямаше никакво намерение да оставя мощните ръце на бунтовника да го сграбят в своята хватка и пъргаво избягваше лудите набези на Були с ловко отскачане встрани.

Джим спечели първия успех. Изобщо дълго време борбата бе в негова полза. Когато избягна една от най-успешните атаки на Були, той бързо се обърна и удари нападателя си зад ухото, сваляйки го на колене на земята. Хората наоколо нададоха одобрителни викове. Но Були веднага се изправи и изразът му не предвещаваше нищо добро за Джим.