Чарлс Бенет - Бунтовният остров

— Здравей! — каза и за пръв път забелязах, че изглежда доста весело, добро момче, въпреки лошата компания, в която беше, и скъсаните си дрехи. — Как се казваш?

— Франк Мартин! Бях юнга на „Светла зора“.

— Аз пък съм Фред Скипърс, поне така ми викат другите. Нямам ни баща, ни майка и откак се помня, все съм бил Фред Скипърс. Бях с Були Савидж на „Франси фри“. Трябваше да види Були оня ден, когато ние… Но аз забравих! Ще играе камшик по гърба ми, ако някога кажа това!

Нямах желание да казвам на новия си приятел, че нашата група знае всичко за бунта на „Франси фри“. Продължавах да вървя мълчаливо. Когато той заговори отново, думите му се отнасяха за дърветата, насекомите и изобщо за живота на острова, който познаваше отлично. Качвахме се по дърветата, надбягвахме се, надскачахме се и си играехме.

Когато продължихме разговора, между другото споменах за боя предната вечер. За миг приятелското му държание изчезна и той се обърна към мен със сърдит израз на лицето:

— Ти не ме надви!

Бях поразен от внезапната промяна на поведението му и не можах да отговоря веднага.

— Ти не ме надви! Лъжеш, ако твърдиш това! Аз щях да те победя, ако…

— Ако не беше ритнат в главата — казах успокоително, но Фред не се успокои така лесно.

— Не се подигравай! — изкрещя той. — Ако мислиш, че си по-силен от мен, стани да те видя — ще те тръшна на земята веднага!

С тия думи Фред се изправи на крака, последвах примера му, макар че ни най-малко не мислех за борба с него. При ставането се спънах и се блъснах в тялото му, той ме срита и ние се вкопчихме един в друг.

Първо се мъчех повече да се защитавам, отколкото да нападам, но един удар на Фред по бузата, точно под окото, ме разгневи. Веднага забравих нашите приятни игри следобеда и едничката ми цел бе да удрям Фред толкова силно и често, колкото мога. Сплетохме се един в друг и след дълго дърпане и извиване и двамата се строполихме на земята. Мигом скочихме и отново прибягнахме към юмруците. Много пъти го ударих и в лицето, и в гърдите, макар че ударите ми не бяха така силни. Да си кажа истината, и той ме удряше толкова често, че неведнъж примирах от силата на юмруците му.

От умора започнах да дишам тежко и да се движа бавно. Овладя ме желание да прекратя борбата, когато моят противник внезапно изчезна от очите ми. Това стана, след като го ударих в гърдите. Изчезна и аз стоях изправен с отворена уста — задъхан и триещ очите си от учудване. Опомних се чак когато чух вик за помощ. Оказа се, че в разгара на борбата сме се приближили до края на скалата. Фред се бе подхлъзнал и бе паднал в морето. Надникнах през ръба на скалата и видях вдигнатата му, сякаш молеща ръка. По лицето му се четеше отчаяние. Докато гледах, той отново потъна в прозрачните, неподвижни води. Разбрах, че не може да плува, и това ме подтикна към незабавно действие. Изух обущата си, застанах до назъбения ръб на ниската скала и се хвърлих в морето. Гмурнах се близо до мястото, където бе потънал Фред. Водата бе прозрачна и щом отворих очи, зърнах потъващото му тяло малко надясно от себе си. Приближих и го хванах през кръста, но за мой ужас той също ме сграбчи. Заритах силно с крака и двамата изскочихме нагоре. Преди главите ни да се покажат на повърхността, той обхвана тялото ми с крака и ме притисна.

Колко прекрасна бе глътката въздух над водата. Помъчих се да извикам на Фред да стои спокойно, но думите ми секнаха — той ме сграбчи бясно за гърлото, обезумял от страх. Виждах, че и двамата ще се удавим, ако не успея да освободя крайниците си.

Потънахме отново и аз с всичката си сила затеглих китките му. Напразно! Той ме стисна по-силно. В отчаяние изхвърлих ръката си нагоре и го улових за брадата. Почнах да я натискам нагоре и назад, като отдалечавах главата му от себе си. Тъкмо усетих, че дробовете ми ще се пукнат и че е по-добре да се откажа от всякаква борба и да умра, неговата хватка се разхлаби.

Бързо пуснах брадата му и като свих юмрук, го ударих в стомаха. Краката му се отпуснаха и аз заплувах нагоре, влачейки го колкото можех със себе си. Минаха часове, както ми се стори тогава, докато стигнем повърхността, но все пак я стигнахме. Широко отворих уста и жадно загълтах благословения въздух. После заплувах с моя безчувствен другар към брега. Не мога да си спомня как съм успял да го довлека. Трябва да съм действал в някакво особено състояние, не съм бил на себе си. Първият ми ясен спомен е, че се намерихме с Фред легнали един до друг на мястото, където се бяхме сборичкали.