Дейвид Балдачи - Цялата истина

След посещението в квартала на червените фенери предишната вечер той се бе прибрал в хотела и бе помолил да му приготвят сметката. Дежурният администратор със сигурност беше на заплата при хората, които го следяха, и щеше да ги информира. Което означаваше опашка от момента, в който напуснеше „Интерконтинентал“.

Но Шоу нямаше особено желание за компания, затова бе зарязал дрехите си и се бе измъкнал през подземието. Причината да отседне в този хотел бяха именно многобройните му изходи, които позволяваха незабелязано оттегляне. Използвайки информацията на стареца от бардака, той се бе метнал в каросерията на стар фермерски пикап, който напускаше града. Не след дълго се бе озовал на просторно зелено поле, около което вода не се виждаше поне на три метра. В резултат на няколко телефонни разговора се бе сдобил с тежкия куфар, който тунизиецът отчаяно се бореше да измъкне от ръцете му в момента.

Шоу, който бе много по-едър и по-силен, рязко го дръпна и нещастникът се просна по очи на пода. В следващия момент скочи на крака с окървавен нос и в мускулестата му ръка проблесна дълъг нож.

Шоу се извърна към лидера на групата, иранец, който седеше на малък, подобен на трон фотьойл, откъдето внимателно следеше развоя на събитията.

— Прибери тази хиена, ако искаш да видиш стоката! — извика той.

Пременен в бяла риза с дълъг ръкав и безупречно изгладени панталони, стройният персиец махна с ръка. Ножът на тунизиеца изчезна, но не и злобното му изражение.

— Снощи успя да се изплъзнеш от хората ми — каза той с подчертан британски акцент.

— Не обичам да имам компания — отвърна Шоу, положи куфара на масата, вкара двойния цифров код и плъзна палец по скенера.

Ключалките от титан рязко изщракаха. Очите му внимателно следяха реакцията на човека от Техеран, заковал поглед в играчката. Изражението му беше повече от ясно: по ирония на съдбата холандската Коледа беше настъпила преждевременно за един ревностен последовател на Аллаха от Близкия изток.

— Официално това се нарича устройство за разпространение на радиация, но е по-известно като „атомна бомба в куфар“, или „мръсна бомба“.

Обясненията бяха изречени на фарси, което накара иранеца леко да повдигне вежди.

Мъжете се струпаха около масата. Пръстите на иранеца се плъзнаха по металната конструкция на устройството, от която излизаха снопове кабели. В горната му част бяха разположени няколко екрана с течни кристали.

— Колко мръсна? — попита той.

— Радиацията е достатъчна, за да порази средно голям американски град. Например Омаха. Бил ли си някога там?

— Колко хора?

— Няколко стотици хиляди.

Шестимата мюсюлмани си размениха възбудени погледи.

— Това малко нещо може да убие няколкостотин хиляди души? — вдигна вежди иранецът. — Сигурен ли си?

— Не. Имам предвид населението на среден по големина американски глад. Устройството не предизвиква познатия облак във формата на гъба. Ако това ти трябва, влез в интернет и потърси съответните чертежи. Но при него ще се натъкнеш на някои трудно преодолими препятствия — например необходимостта от силно обогатен уран. Това бебче може да убие между десет и двайсет хиляди души в момента на детонацията, а други сто хиляди ще бъдат заразени от лъчева болест. Резултатът е един град, който ще бъде необитаем през следващите десет хиляди години. Не бих ти препоръчал да си купуваш имот в района, който избереш за удара. — Погледна към иранеца, който очевидно не го слушаше, след което попита: — Устройва ли те?

Иранецът погали устройството за последен път, после се обърна към него.

— Цената?

Шоу изпъна рамене, разликата в ръста им стана още по-забележима.

— Цената е отбелязана в предварителния договор.

— Аз си мислех, че това е началната ви оферта — възрази иранецът. — Но сега съм готов за преговори.

— Погрешно си мислил. Цената е твърда. Ако не те устройва, има и други кандидати.

Иранецът направи крачка към него. Същото сториха и останалите.

— Ти ще преговаряш! — мрачно отсече той.

— Това тук е атомна бомба, а не комплект кухненски ножове или пръстен с брилянт за съпругата ти — спокойно отвърна Шоу и пръстите му леко почукаха по устройството. — Тази вечер не предлагам разпродажба от типа на „две за едно“.

— А какво ще стане, ако просто си я вземем? — изгледа го иранецът. — Без да ти платим нищо…

Тунизиецът сякаш четеше мисли, защото ножът отново блесна в ръката му, а очите му горяха от нетърпение да го забие до дръжката в дебелия врат на Шоу.