Дейвид Балдачи: Цялата истина

— Говорите холандски? — изненадано вдигна глава служителят.

— Че кой не го говори?

Служителят отново се засмя и подпечати паспорта на Шоу със старомодния си мастилен печат, който нямаше нищо общо с високотехнологичните машинки, използвани в някои други страни. Беше чувал, че те могат да вградят електронни устройства за проследяване директно върху хартията.

— Приятно прекарване — обяви новият му холандски приятел и му подаде паспорта.

— Дано да е приятно — кимна Шоу и се насочи към изхода на терминала. Влакът, който тръгваше оттам, щеше да го откара до централната гара в Амстердам след двайсетина минути.

А после започваше интересното. Но преди това трябваше да изиграе една роля, тъй като си имаше публика.

Всъщност тя вече го гледаше.

Таксито откара Шоу до гранд хотел „Амстел Интерконтинентал“. Голяма част от седемдесетте и девет комфортно обзаведени стаи предлагаха прекрасна гледка към река Амстел, но Шоу не беше тук заради гледката.

Придържайки се към ролята, която щеше да играе през следващите три дни, той се превърна в обикновен турист. Със своите 750 000 жители, половината от които не бяха холандци, Амстердам предлагаше отлични условия за туризъм. Шоу се качи на едно от многобройните корабчета и ентусиазирано се захвана да прави снимки на града с 13 000 моста и повече канали от Венеция, разположен върху едва 200 квадратни километра, една четвърт от които са вода.

Най-много го привличаха над 3000-те къщи яхти, закотвени край бреговете на каналите. Макар и напълно способни да плават, яхтите бяха „вкоренени“, тоест никога не се движеха. Те се предаваха от поколение на поколение или просто се продаваха. Какво ли е чувството да си обвързан по подобен начин с едно място? — зачуди се Шоу.

По-късно, пременен с къси гащета и маратонки, той затича по алеите на Остерпарк, простиращ се в непосредствена близост до хотела. На практика Шоу беше човек, който цял живот бягаше. Но сега, ако всичко се развиеше според плана, на бягането най-после щеше да се сложи край. Включително и с цената на смъртта, за която той както винаги беше готов. Защото отдавна беше мъртъв.

Седнал на чаша кафе в „Булдог“ — заведение от най-модерната верига кафенета в Амстердам, той наблюдаваше забързаните хора наоколо. Включително и мъжете, които го следяха. Те бяха жалка картинка и очевидно нямаха понятие от проследяването, което си беше цяла наука.

На следващия ден обядва в един от любимите си ресторанти, собственост на възрастен италианец. Този човек беше едновременно сервитьор, готвач, мияч на чинии и касиер, докато съпругата му цял ден седеше на служебната маса с вестник в ръце. Заведението беше малко, с едва четири стола на бара и пет маси за хранене, без да се брои тази, която беше окупирана от съпругата. Клиентите спираха под рамката на вратата и чакаха одобрението на италианеца. Ако кимнеше, те заемаха някоя от свободните маси, но ако им обърнеше гръб, трябваше да си търсят друго място за хранене.

На Шоу никога не му обръщаха гръб. Може би заради внушителната му фигура или заради магнетичните му сини очи, които привличаха погледа на околните. Но най-вероятно поради факта, че някога двамата с италианеца бяха работили заедно, но не в областта на ресторантьорството.

Същата вечер Шоу облече официален костюм и отиде на опера. След представлението би могъл да се прибере пеша в хотела, но той избра обратната посока. Край на туризма. Този вечер беше причината за пътуването му до Холандия.

Вниманието му беше привлечено от някакво движение в тясната и тъмна уличка, намираща се само на няколко крачки от квартала на червените фенери. Едър мъжага със свален цип беше пъхнал ръка в панталоните на невръстно момченце, притиснато до стената.

Шоу рязко смени посоката. Промъкна се в уличката и нанесе силен удар с юмрук в тила на мъжа. Беше точно премерен, предназначен да зашемети, а не да убива. Потисна желанието си да смаже гадняра, който се свлече на земята, натика в шепата на момчето банкнота от сто евро и го побутна към осветената улица. Заповедта му, произнесена на чист холандски език, беше веднага да се прибира у дома. Изчака стъпките на хлапето да затихнат и поклати глава. Поне тази вечер нямаше да гладува и нямаше да бъде убито.

Върна се на осветената улица и продължи пътя си. Направи му впечатление, че фондовата борса се намира директно срещу публичните домове. След известен размисъл стигна до заключението, че това е съвсем естествено — парите и проституцията винаги са били партньори в леглото. Може би някои жрици на любовта приемаха акции вместо пари в брой.