Дейвид Балдачи: Цялата истина

Тя отвори вратата и му направи знак да влезе. Възрастният мъж седеше зад масичка, върху която имаше парче сирене, риба, хляб и бутилка вино.

Лицето му беше прорязано от ситни бръчици, проскубаната му брада беше чисто бяла, имаше меко и закръглено коремче. Очите му надничаха изпод рунтави вежди, а разрешената му бяла коса се нуждаеше от подстригване.

— Гладен ли си, жаден ли си? — попита старецът, заковал очи в неговите.

Шоу предпочете да остане прав въпреки свободния стол до масичката. Направи този избор заради пистолета, насочен в гърдите му. А също така и заради условията на срещата, с които беше предварително запознат — ако искаш да живееш, не трябва да сядаш, не трябва да ядеш и да пиеш.

Очите му успяха да огледат стаичката. Единственият изход бе вратата, през която току-що беше влязъл. Избра позицията си така, че да я държи под око, без да изпуска и стареца зад масичката. И най-вече пистолета в ръцете му.

— Благодаря, но вече хапнах в „Зеления фенер“ — поклати глава той. Това беше името на евтино ресторантче с традиционна холандска кухня, предлагана от триста години насам.

Изслушал мълчаливо паролата, старецът се изправи, извади лист хартия от джоба си и му го подаде.

Шоу прочете адреса и съпътстващата го информация, после накъса хартията на ситни парченца и я пусна в тоалетната до стената. Старецът го изчака да пусне водата, а после нахлупи избеляла шапка, облече парцаливото си палто и излезе.

Шоу остана още известно време. Обикновено сексуалните контакти продължаваха малко повече от две минути, дори и за младежите, които идваха тук за пръв път. Освен това човек никога не знае колко души го наблюдават. Шоу обаче беше убеден, че са неколцина.

Върна се в първата стаичка. Жената се беше изтегнала като котка на удобното легло. Пердетата все още бяха спуснати — индикация, че машинката за таксуване продължава да работи.

— Може би все пак ще ме изчукаш — промърмори с лека досада тя и започна да смъква бикините си. — Платил си за цял час. За още трийсет евро съм готова да забравя ограниченията в ценоразписа.

— Не, благодаря — отвърна на холандски с усмивка Шоу. Той добре знаеше, че когато отказваш секс на жена, трябва да го направиш на родния й език.

— Защо? — обидено го погледна тя. — Какъв е проблемът?

— Защото съм женен — простичко отвърна той.

— Такива са почти всички мъже, които идват при мен.

— Сигурен съм, че е така.

— Къде ти е халката? — подозрително попита жената…

— Не я нося, когато съм на работа.

— Сигурен ли си, че не искаш? — озадачено попита тя. Изражението на лицето й действително беше объркано.

Той скри усмивката си. Явно момичето беше все още ново в занаята и имаше високо мнение за способностите си. По-старите проститутки с удоволствие приемаха таксата за неконсумирани услуги.

— Абсолютно — отвърна на глас той.

— Жалко — въздъхва момичето и си обу бикините.

— Наистина е жалко — кимна Шоу, но съжалението му беше престорено. Ако нещата се развиваха според плана, само след два дни той щеше да бъде в Дъблин с единствената жена, която обичаше истински. За реализацията на тази цел обаче трябваше да се махне оттук, и то незабавно.

Той добре знаеше, че всичко се върти около едно голямо ако . В неговата професия утре означаваше просто още един ден, в който можеше да умре.

Винаги има по някой шибан тунизиец, мароканец или египтянин, мрачно въздъхна Шоу. Винаги! Едно малко подхлъзване, и те бяха готови да ти напъхат в устата собствените ти гениталии, защото такава била волята на Аллаха. Знаеше наизуст всичко, което можеха да му издекламират: Ще се видим в рая, невернико. Там свине като теб са слуги на правоверните. И други подобни.

Стиснал тежкия куфар в дясната си ръка, той разпери лявата, позволявайки на мършавия тунизиец с кръвясали очи и злобно оголени зъби да опипа дрехите му.

В таванската стаичка присъстваха още шест души. Тя беше част от двуетажен апартамент край канала, подобен на стотици такива из града. До него се стигаше по стръмна външна стълба, обезопасена с въжета. Собствениците на такива апартаменти доста се задъхваха, когато им се наложеше да се качат до втория етаж.

Причините се криеха в миналото, беше научил Шоу. Преди векове всички тези къщи принадлежали на търговци, а единствените работници, които можели да ги построят, били корабни дърводелци. И те, разбира се, стигнали до решението, че това, което е подходящо за един кораб, няма как да не е добро и за къща. Така се появили почти отвесните стълби към горните етажи. По същата причина от покривите на всички къщи стърчаха метални прътове, наподобяващи корабен нос. Едно време били използвани за складирането на стоки, а днес с тях пренасяха мебелите за горния етаж. Наистина нямаше друг начин да се качи горе дори малко канапе, помисли си Шоу.