Дейвид Балдачи: Цялата истина

После иранецът предприе неочакван ход: прикрил лицето си с две ръце, той разби стъклото на прозореца и полетя надолу.

Шоу беше първият, който надникна през прозореца. Беше почти сигурен, че той се е размазал на паважа.

— Мамка му! — изруга в следващата секунда той. Инерцията се беше оказала достатъчна и иранецът цопна в реката.

Обърна се и срещна смаяните погледи на двама от въоръжените мъже, изправени на крачка зад него.

— Някой да приготви инжекция против тетанус! — заповяда той. — Вече не помня кога ми я биха за последен път.

После им подхвърли телефона си, грабна ножа на тунизиеца и сподавено изруга. За миг увисна от перваза, прокле се за безумното си решение и скочи. Тялото му полетя във влажния холандски въздух.

Ако някъде по света има по-мръсна вода от територията на бившия Съветски съюз или лагуната на Венеция, това несъмнено е водата на река Амстел. Тя беше прочута с всичко друго, но не и с чистота и прозрачност.

Шоу я прониза под много добър ъгъл, но скокът от четирите етажа височина не беше шега работа. Тялото му бе пронизано от остра болка, достигнала и до най-дребните костици и сухожилия. Без да й обръща внимание, той ритна с крака и изскочи на повърхността. Беглецът не се виждаше никъде.

Очевидно иранецът беше бърз плувец за човек, роден в пустинна родина. Но и Шоу беше добър плувец. В момента, в който зърна беглеца, той пресече канала с мощен кроул и почти улови крака на иранеца, който се опитваше да изпълзи на брега. В следващия миг токът на ботуша му влезе в болезнено съприкосновение с брадичката на Шоу и окончателно развали настроението му.

Двамата мъже се изправиха един срещу друг в подножието на моста „Магере“. Фигурите на двете кипящи от гняв човешки същества, готови да се бият до смърт, изглеждаха странно на фона на меката светлина на красивите фенери.

— Ти ме предаде! — изкрещя иранецът.

— Ще ти мине — отвърна Шоу.

Противникът му зае сложна бойна стойка.

— Аз съм отлично трениран муджахидин! — заяви гордо той. — Сражавал съм се срещу неверниците в Ирак и Афганистан и ще ти видя сметката с голи ръце! Умри, боклук!

Шоу хвърли ножа в мига, в който врагът му се приготви за скок. Острието прониза крака му близо до глезена, разкъса кости и сухожилия и го прикова в подпорната греда на моста.

Иранецът изкрещя от болка и изсипа порой ругатни, опитвайки се да издърпа ножа.

Шоу се възползва от този миг и му нанесе силен удар в главата. Иранецът загуби съзнание и се просна по очи. Кракът му остана прикован към гредата като пеперуда върху коркова плоскост.

— Много говориш — промърмори Шоу, въпреки че противникът му не можеше да го чуе.

Час по-късно седеше на задната седалка на бял микробус, наметнал одеяло върху широките си с рамене, и пиеше горещо холандско кафе.

Срещу него се бяха настанили двама мъже с униформи без отличителни знаци, плюс един цивилен в костюм.

— Скочил си в Амстел от четвъртия етаж? — попита цивилният и озадачено почеса плешивото си яйцевидно теме. — На твоята възраст?!

— Успяхте ли да проследите обаждането?

— О, да — кимна цивилният. — Идеята да му дадеш телефона беше много добра. Преди десетина минути заковахме Мазлуми и цялата му група, които се оказаха в Хелзинки. Гадняри. Да, много лоши хора!

Мъжът на шега потръпна и се разсмя.

— На добрите едва ли ще им мине през ума да пуснат атомна бомба над гъсто населени места — отвърна, без да се усмихва Шоу. — Ето защо си имаме правителства.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Да, вярвам. И ти също, Франк, стига да имаш куража да го признаеш.

Франк погледна към двамата униформени и кимна към вратата. Те станаха и излязоха, а той се премести на седалката до Шоу.

— Чувам, че мислиш да се оттеглиш — каза той.

— Нима очакваш цял живот да се занимавам с тая работа?

— Не си прочел дребния шрифт най-отдолу. Там пише до смъртта ти. Тази вечер почти се докосна до нея.

— Нищо подобно — поклати глава Шоу. — Тази вечер беше като разходка в манастир.

— Добре, де. Но ако случайно намислиш да умреш, не го прави по време на моето дежурство, ако обичаш. Хич не ми се занимава с трупове.

— Благодаря за загрижеността.

— А сега накъде?

— Към Дъблин.

— Защо? — любопитно го погледна Франк.

— На почивка. Или си на мнение, че след тази нощ не ми се полага почивка?

— О, върви където искаш — промърмори Франк. — Но знам, че пак ще се върнеш.

Шоу се изправи и пъхна празната чаша в ръцете на Франк. Одеялото се плъзна от раменете му. Кожата нетърпимо го сърбеше. Имаше чувството, че косата му окапва.