Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Не ти вярвам.

Люс мрачно се засмя.

— Ще ми повярваш

Той пое зърното на другата й гърда, галейки го с език.

Силвър се изви. Раната й пулсираше, но не я беше грижа. Отказваше да повярва, че той е предател!

В същото време не можеше да му каже истината. Ако той знаеше, че е първият мъж, който я докосва, щеше да спре, щеше да избяга завинаги. И тогава тя никога нямаше да познае красотата на това докосване.

Но Силвър почти се издаде, когато пръстите на Люс се промъкнаха между копринените къдри.

— Изплаши ли се, сладка моя? Добре, защото аз искам да те изплаша.

Изплашена ли? Не беше това. Чувстваше се странно. Горещината. Брендито. Пулсирането на кръвта й.

И мъжът. О, да, мъжът преди всичко.

Той вече притежаваше сърцето й. Трябваше да пази в тайна това от него. Той не би по-искал любовта й, нито друго нежно чувство.

Силвър не откри сърцето си.

— Трябва ли да бъда изплашена?

— Трябва. Тази нощ ти омагьоса разбойника, не джентълмена, не кавалера, а закоравелия престъпник, който няма милост към никого. Не се ли боиш?

— Не — отвърна тя. После прокара ръка по белези те на гърба му. — Не и от теб. Не и от това. Това са белези на воин, знаци на честта. Защо да ме плашат?

Люс затвори очи. Не, нищо не би я уплашило. Трябваше да го знае.

Тя беше толкова близо. Един бърз тласък и щеше да бъде негова, стегната и влажна. Тя щеше да го приветства, знаеше го. Беше почувствал напрежението й и знаеше, че щеше да го сграбчи, когато дойдеше при нея. Той усети как по челото му се стича пот. Не, не можеше да направи това с тази жена. Но не можеше и да се отдръпне. Не още. Не и преди още веднъж да усети сладкия й огън. Навлезе по-дълбоко в нея, усещайки трепета й с умелите си пръсти.

— О, не! О, Люс, не мога!

Тя се изправи със зачервено лице, отдала се на удоволствието, което я разтърсваше.

Толкова е красива, помисли си Люс. Можеше да я държи така вечно. Нейната искреност и готовност да се отдаде го накараха да забрави за Алжир. Усети как губи контрол. Никога преди не бе познал подобно жела ние и не бе изпитал такова горчиво съжаление.

Защото Алжир наистина съществуваше. Беше убивал хора и не бе обръщал внимание на съвестта си. Трябваше да го прави, за да оцелее. После бяха дошли жени те. Твърде млади. Когато пашата бе видял членът на Люс, се бе изкикотил и бе наредил чуждоземният затворник да се съвкупява с непокорните жени за наказание.

И след ударите с камшика той се бе съгласил.

За да оцелее беше правил това, което заповядваше пашата. Сега беше изменник на страната си и на себе си. Нищо не можеше да промени това.

— Не Люс, а разбойникът е пред тебе тази нощ. Аз съм убивал хора, Силвър. Нареждали са ми да взимам жени, дори ако не са желаели това.

Изведнъж той се изправи на крака.

— Къде отиваш, Люс?

— У дома, където трябваше да си стоя. Далече от те бе. Не се опитвай да ме спреш.

И тогава зад гърба му се чу изщракване. Люс се обърна и видя блеснал на лунната светлина пистолет.

— По дяволите, какво възнамеряваш да правиш с това?

— Възнамерявам да променя нещата, разбойнико! — Очите на Силвър се присвиха. — Да започнем с ботушите ти. Свали ги — рязко заповяда тя.

Една вена заигра по челото на Люс.

— Проклет да съм, ако го направя!

— Както искаш — каза Силвър и насочи пистолета между ходилата на Люс. — Предупреждавам те, че точно сега може и да не се прицеля много добре.

Люс се извъртя и извади рапирата си. Вдигна я високо, после я насочи към гърлото й.

— Проклета, малка глупачка! Да не си мислиш, че ходя без оръжието си?

Силвър лежеше пред него с разтворени устни и открити гърди.

— Може би точно това… твое острие търся, разбойнико.

Думите й накараха Люс да потръпне от желание. Тя беше невероятна. Тя беше…

Красива. Невинна. Достойна за светец. А Люс със сигурност не беше светец. Той се отпусна на едно коляно до нея и измъкна пистолета от ръката й.

— А сега какво ще правиш? Нямаш оръжие.

— Имам още едно оръжие разбойнико.

Силвър бавно се надигна, впила очи в неговите. Ръката й се плъзна надолу.

— Да ти го покажа ли?

— Недей, Силвър. Има неща, които не знаеш. Опасности, на които се излагаш…

Но тя продължи. Рапирата му падна, когато ръката й се плъзна по голите му гърди. Люс изстена и я притисна до себе си.

— Усещам сърцето ти, разбойнико. То бие диво също като моето. И останалата част от тебе ли е така гореща и твърда?

Люс стенеше, потопил се в удоволствието, което му доставяха ръцете й. Пръстите му си свиха. Отмъщение, чест — нищо вече нямаше значение.