Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Останахме няколко седмици в Сан Лоренсо. Буканиерите възнамеряваха да последват съвета на вещицата и да не носят никаква храна със себе си. Но трябваше да се вземат оръдия и да се построят удобни салове за пренасянето им по река Шагре, след това да се поправи самата крепост Сан Лоренсо. В тази работа бяха впрегнати всички пленници и буканиерите. Копаеха се нови окопи и се издигаха удобни платформи за оръдията.

Морган заповяда всички оръдия от испанските кораби да се снемат на брега. Само корабът на новия капитан Палабра остана непокътнат.

Диас, новият шеф на шпионската служба, не стоеше без работа. Той скоро дойде при Морган с новината, че испанците не само очаквали нападението ни, но и усилено работели за осуетяването му.

— Близо четири хиляди испанци, без да споменаваме за съюзниците им индианци, ще се мъчат да ни спрат — заяви Диас. — Те строят тайни укрепления по протежение на пътя ни. Ще имаме нужда от цялата си храброст, за да превземем Панама.

— Няма ли някой друг път, по който да минем? — попита Морган.

— Не, само пътят по река Шагре. Затова ви съветвам да тръгнете веднага, преди испанците да са успели да направят достатъчно засади.

По настояване на Диас експедицията потегли, преди да бе направено всичко, което Морган желаеше. Той остави петстотин души в подновената крепост на Сан Лоренсо под командването на капитан Норман. Корабите на флота си подсигури със сто и петдесет от най-храбрите си хора, а останалите хиляда и четиристотин буканиери се приготвиха за голямото пътешествие.

Голям пир бе даден преди тръгването. Суеверните буканиери искаха строго да се придържат към думите на вещицата: да не се носи храна по пътя! Това беше истинска лудост. Въпреки че бях още хлапе, можех да им кажа това. Но суеверието бе по-силно от всичко. Морган и неговите хора много пъти щяха да прокълнат предсказанието на старата вещица, преди да видят канала.

Всички до един ядоха лакомо. През цялата нощ горяха огромни огньове, на които се печеха цели животни. Точно преди изгрев лагерът беше вдигнат на крак и още един път хората напълниха здравата стомасите си.

Така на 18 януари 1671 година ние потеглихме на оня поход, за който историята щеше да напомня през следващите векове. Невъзможно е да предам чувствата, които изпитах, когато беше спуснат първият сал. Аз не отивах да грабя злато. Ако можехме да завършим благополучно огромното дело, щях да имам властта да освободя баща си от тъмницата.

Да опиша цялото пътешествие, би значело да напиша много, много страници, защото имам материал за доста книги. Но ще дам само някои страници от дневника, който си водех по време на похода.

Ето страници от моя дневник:

Най-после на път към Панама. С още един ден по-близо до щастливия миг, когато ще мога да видя баща си и да го освободя, ако Бог пожелае. Бяхме събрани в три дивизии. Едната тръгна по десния бряг под командването на капитан Нежни. Нокър командваше групата на левия бряг. Дивизията на Морган се движеше по реката с тридесет и две лодки и пет големи сала. Бях в първата от тези лодки заедно с Дик, Джим и другите от „Скитник“. Всеки беше нащрек въпреки уверенията на Диас, че разузнавачите му ще ни предупредят. Всяко оръдие бе пълно, готово за неочаквана атака. Нищо не се случи обаче.

Сега сме на лагер. Хората, които вървяха по брега, се оплакват много. Казват, че пътят е много труден и най-различни насекоми ги безпокоят постоянно. Аз съм много добре в лодката. Хората започват да страдат от глад. Един или двама са убили дребен дивеч, но кого могат да нахранят с него?

Видях Диас, Палабра и Нокър да си говорят тайно. Сполучих да долазя до тях и да дочуя част от разговора им. Гласяха се да възбудят гнева на хората против Морган. Нокър искаше да се откаже от буканиерството и да стане пират. Казах това на Морган, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм ненавиждал Нокър. Заяви, че се доверявал на Нокър, както на всеки друг от хората си. Не можех да не му припомня думите на вещицата от Порт Роял, че ще бъде излъган от този, на когото се доверява най-много.

Всички започваме да се плашим от глада. Колко глупаво от страна на Морган, че се вслуша в думите на една луда жена! Благодаря на небесата, че има поне достатъчно вода в поточетата наоколо.

Днес напредвахме много бавно. Често водата в реката ставаше твърде плитка за лодките, а понякога големи дървета, паднали в нея, ни препречваха пътя. Тогава не само саловете и лодките, но и оръдията трябваше да се изнасят и да се теглят по брега.