Чарлс Бенет - Адмирал Морган

— Така значи, ще предлагаш планове на Морган, а?

Очите му горяха с такава закана, че силите ме напуснаха и едва се сдържах да не заплача. Почувствах, че е дошъл последният ми час.

— Има още малко време, докато се разделиш с този свят — продължи Нокър. — Ако искаш да си кажеш молитвата, казвай я накратко. След това…

Без да довърши изречението, той се обърна да вдигне ножа си, който лежеше на земята. С отчаяно усилие скочих и побягнах, въпреки че ръцете ми бяха здраво вързани отпред. Това беше наистина безнадежден опит, но когато смъртта се мерне пред очите на човека, той е готов на всичко, само да я отложи за няколко мига с надежда, че все още може да се спаси.

До мене долетя гневният вик на преследвача ми. Почти припаднал от страх, се хвърлих в храстите, които ми препречваха пътя.

Една ръка се стовари на рамото ми и ме притегли. Познах едрата фигура на Дикстън. А след това дойде разяреният Нокър. Дикстън протегна кривата си ръка към врата му и го дръпна силно. Буканиерът тежко падна на земята.

Нокър бързо се изправи, готов да срещне новия си противник, но като видя кой е, извади пищова си. Дикстън замахна силно с крак и оръжието изхвърча. Нокър се спусна, като мислеше да използва неравновесието на приятеля ми, но Дикстън беше предпазлив и бързо отскочи встрани. Когато Нокър се обърна, страшен удар в гърдите го повали.

Изправи се, но веднага се намери в огромните ръце на Дикстън. Напразно се опитваше да се освободи. Мускулите на Дикстън се издуха под кафявата кожа на ръцете му. Нокър внезапно впи като куче здравите си зъби в гърлото на моя защитник.

Това изненада Дикстън и той отхлаби хватката, секунда по-късно Нокър се спусна да бяга, колкото му крака държат. Дикстън хукна да го преследва, но скоро разбра, че не може да се мери с него по бързина, и се върна.

— Ще му счупя врата заради това — закани се гневно той, като ми развързваше ръцете.

— По-добре не се заяждай с него — посъветвах го. — Знаеш, че Морган няма да ти прости… Нокър е един от най-полезните хора за флота.

Съмнявам се дали думите ми направиха някакво впечатление на Дикстън, който беше ужасно разгневен и през цялото време по пътя ми разправяше за мръсния начин, по който се беше освободил Нокър. Когато пристигнахме, лукавият буканиер беше вече рапортувал на Морган и се беше прибрал на своя кораб.

Морган ме повика в кабината си и аз побързах да му разкажа за подлото нападение на Нокър. Но когато адмиралът започна да ме мъмри, дето съм отсъствал без негово разрешение, разбрах, че съм избрал много неудобно време за оплакване. Той ми припомни, че ако бях умрял или испанците ме бяха пленили, щеше да пропадне възможността да освободя баща си.

— Както знаеш — каза той, — аз съм един много суеверен човек. Веднъж ми беше предречено от вещицата на Порт Роял, една стара, прегърбена жена, която стои в пивницата, посещавана често от мене, че ми е предопределено да отида в Панама. И аз не мога да забравя следните думи: „Ще те води злодей, ще вървиш до сина на един стар твой приятел, ще бъдеш излъган от човека, на когото се доверяваш най-много. Всичко това трябва да се случи, за да сполучиш.“

— Много странно предсказание, сър — казах аз. — Останалото съвпада ли със случая?

— Първата част — доста добре. Диас, приятелят, който ни доведе до Гибралтар, казва, че знае пътя до Панама, и обещава да заведе хората ми, ако му дам заслуженото. Той не е малък злодей, но все пак ни е полезен. Не мога да повярвам в последната част на предсказанието. Ако ме попитат на кого от офицерите си вярвам най-много — това е капитан Бредли. Ти сигурно още не си го срещал, но аз залагам живота си за неговата вярност.

— Сигурен ли сте, та на него най-много се доверявате? — попитах аз.

— Разбира се! След него… но далеч след него… идват капитан Нежни и Нокър, но аз се доверявам най-много на капитан Бредли и мога да се закълна, че той никога няма да злоупотреби с доверието ми.

Щом се стъмни, нашите кораби се отправиха към канала. Мълчание цареше на всички кораби. Всичките ли оръдия бяха преместени от другата страна? Щяхме ли да излезем в открито море, без да дадем нито един изстрел? Корабите се движеха тихо напред и ние жадно чакахме отговора на тези въпроси.

Корабът на адмирала вървеше последен. Първият, едва виждащ се, стигна на един изстрел от форта. Вторият и третият го следваха. Тихо, един по един, невидими като духове, корабите ни навлязоха в канала. Бавно се приближавахме до укреплението, чийто комендант се беше похвалил, че никога няма да ни пусне да излезем.