Том Кланси: Оперативен център

Шарън приседна до него и го погали по гърба, докато той си завързваше връзките.

— Пол, знаеш ли какво ни трябва?

— Почивка — отвърна той.

— Не само. Да сме някъде насаме.

Той се изправи и събра часовника, портфейла, ключовете и пропуска си от нощното шкафче.

— И аз, докато лежах, си мислех същото.

Шарън замълча — изражението й бе достатъчно красноречиво.

— Обещавам ти, че ще го направим. — Худ я целуна нежно по главата. — Обичам те и веднага щом спася света, ще заминем и ще поскитаме някъде из него.

— Да се обадиш — поръча Шарън и тръгна след него към вратата.

— Непременно — отвърна Худ, затича се по коридора, взе стъпалата през две и изскочи през входната врата.

Докато изкарваше волвото на заден ход, Худ набра номера на Майк Роджърс и пусна гласа му по говорителя.

— Майк?

— Да, Пол, разбрах вече.

Разбрал ли? Худ се намръщи. Харесваше Роджърс и много го уважаваше, а още повече разчиташе на него. Но си бе обещал, че в деня, когато хване генерала по бели гащи, ще се пенсионира. Просто защото нямаше да има какво повече да постигне в професията си.

— Кой ти каза? — поинтересува се Худ. — Някой от базата в Сеул ли?

— Не. Гледах Си Ен Ен — поясни Роджърс.

Бръчката между веждите на Худ се задълбочи. Той самият че не може да спи — не може, но започваше да му се струва, че Роджърс въобще не се нуждае от сън. Навярно ергените са по-енергични или пък си е продал душата на дявола. Щеше да научи отговора само ако някоя от двадесетгодишните приятелки на Роджърс го свали или когато изминат още шест години и половина — както се случи.

Тъй като линията в колата не беше засекретена, се налагаше да внимава как дава нарежданията си.

— Майк, тръгнал съм да се видя с шефа. Не знам за какво става въпрос, но искам да подготвиш един ударен отряд.

— Няма да е зле. Дали най-после ще ни остави да се поразшетаме зад граница?

— Не — отряза Худ. — Но ако реши да показва мускули на някого, поне ще сме подготвени.

— Харесва ми. Както е казал лорд Нелсън преди битката при Копенхаген: „И забележете! Пари да ми дават, не бих се съгласил да се намирам някъде другаде.“

Худ затвори, странно притеснен от репликата на Роджърс. Но я изтика от мислите си и се обади на нощния дежурен помощник-директор Кърт Хардауей и му нареди да събере основния екип в кабинета му в пет и тридесет. Помоли го и да издири поканения на церемонията Грегъри Доналд. Надяваше се, че не е пострадал.

Грегъри Доналд изхвърча през три редици от мястото си, но падна върху някого и това смекчи удара. Спасителката му — някаква едра жена, се мъчеше да се изправи и Доналд се претърколи от нея, като внимаваше да не се стовари върху младия мъж до себе си.

— Извинете — каза той и се наведе към жената. — Ударих ли ви?

Жената даже не го погледна и едва когато повтори въпроса си, Доналд най-после дочу силното пищене в ушите си. Докосна ги с пръсти. Нямаше кръв, само че сигурно щеше да мине доста време, преди отново да започне да чува ясно.

Остана седнал за момент и си събра мислите. Отначало му мина през ум, че трибуната е рухнала, но случаят определено не беше такъв. После си спомни смазващия грохот, последван секунда по-късно от ударната вълна, която го блъсна в гърдите, събори го и го изхвърли от трибуната.

Мислите му бързо се проясниха.

Бомба. Избухнала е бомба.

Рязко извърна глава към булеварда.

Сунджи!

Доналд се изправи неуверено на крака, изчака за момент да се увери, че няма да припадне, и забързано си запроправя път през трибуната към улицата.

Във въздуха като гъста мъгла висеше прах от експлозията и не се виждаше на повече от две крачки в нито една посока. Някои от хората, край които мина, първо на трибуната, а после на улицата, седяха ошашавени, други кашляха, стенеха или размахваха ръце пред лицата си да разсеят пушилката. Много от тях се опитваха да се изправят или да се измъкнат изпод отломките. Навсякъде бяха разхвърляни окървавени трупове, направени на решето от парчетиите, разхвърчали се след взрива.

Сърцето му се късаше от болка за тях, но Доналд не можеше да спре, докато не се увери, че Сунджи е жива и здрава.

Дочу някак глухо през пищенето в ушите си воя на сирени и спря, за да потърси примигващите червени светлини — там би трябвало да се намира булевардът. Забеляза ги и се запрепъва през прахоляка, заобикаляйки сепнато жертвите или едри късове огънат метал. Щом приближи, дочу неясни викове и видя смътни фигури в бели лекарски престилки и сини полицейски униформи, които се суетяха напред-назад.