Том Кланси: Оперативен център

Сунджи промуши едната си ръка през неговата и отметна косите си.

— Грешиш. Трябва да го оставиш да те обича така, както чувства… — Тя замръзна на място за секунда, а после изведнъж се изпъна.

— Сун? Какво има?

Сунджи внезапно се озърна към бара.

— Обиците, дето ми ги подари за годишнината от сватбата ни. Едната я няма.

— Да не си я оставила у дома?

— Не, в бара бях с двете.

— Вярно. Усетих я, когато те погалих по бузата.

— Сигурно тогава е паднала — изгледа го Сунджи. Тя се изправи и забърза към края на трибуната. — Ей сега се връщам.

— Защо не им се обадим? — извика подире й Доналд. — Някой тук може да има клетъчен телефон…

Само че тя вече слизаше по стълбите и миг по-късно забърза по улицата към бара.

Доналд се облегна с лакти на коленете си.

Горкото момиче няма да преживее, ако я загуби. Обиците й бяха нови, беше поръчал да й ги направят за втората годишнина от сватбата им, с два малки смарагда — любимите й скъпоценни камъни. Може да й поръча друга, но няма да е същото. А Сунджи ще се измъчва от чувството за вина.

Доналд поклати бавно глава. Защо винаги така му се случва, че когато прояви любов към някого, тя се превръща в болка? Ким, Сунджи…

Сигурно причината е в него. Лоша карма или грехове в предишния живот. Носеше нещастие на хората като черна котка.

Грегъри се облегна назад и насочи поглед към подиума, където председателят на парламента пристъпи към микрофона.

Лицето на Парк Дък беше кръгло и спокойно, с умни и будни очи като на котка.

Когато той стана от мястото си и тръгна към подиума, хората на трибуната и тълпата пред нея избухнаха в овации. Той вдигна ръце да приеме поздравленията, а зад него величествено се издигаше внушителният дворец с градини и старинни пагоди в стилове, характерни за различни части от страната.

Грегъри Доналд стисна зъби, после се усети и отново си придаде нормален вид. Като президент на Дружеството за американо-корейска дружба във Вашингтон, беше длъжен да заема неутрална позиция спрямо положението в Южна Корея. Ако народът иска обединение със Севера, той щеше да обяви, че го приема. Ако не го искат, пак трябваше да декларира същото.

Вътрешно Доналд силно желаеше обединението. Северът и Югът можеха да обогатят и себе си, и света в културно, религиозно и икономическо отношение. Цялото щеше да представлява нещо по-голямо, отколкото сбора от частите му.

Дък, ветеран от войната и яростен антикомунист, не даваше и дума да стане за подобно развитие. Доналд би могъл да уважава политиката му, ако се опита, но никога не би могъл да уважава човек, за когото една тема даже не подлежи на обсъждане. Подобни хора са готови тирани.

След твърде дълго проточилите се ръкопляскания Дък свали ръце, наведе се над катедрата и заговори. Устните му се раздвижиха, но не се чу нито звук.

Президентът се отдръпна и широко усмихнат, почука по микрофона.

— Тия обединители! — изкоментира той към политиците, седнали зад него, и част от тях леко изръкопляскаха. Някои от хората в тълпата наблизо, които го дочуха, се развикаха.

Доналд се понамръщи. Дък наистина започваше да го дразни не само със зализаните си маниери, но и с растящия брой на последователите си.

Нещо червено се мярна в полезрението на Доналд — някъде зад внушителното сборище една фигура в червено сако се затича към камиона с озвучителната уредба.

Ще оправят нещата за нула време. На олимпийските игри през 1988 година Доналд беше разбрал колко добре се справят съсредоточените, сръчни южнокорейци с възникналите проблеми.

Навъсеното му изражение се стопи, когато се извърна към бара и видя Сунджи да тича обратно към него. Ръката й бе вдигната тържествуващо и той поблагодари на Господ, че поне едно нещо днес е наред.

Ким Хван седеше в колата без обозначения на „Саджинго“, южно от двореца — на двеста метра от мястото, където бе издигната трибуната. Откриваше му се безпрепятствена гледка към площада и агентите, разположени по покривите и прозорците. Той видя как Дък се приближи, а после отстъпи от микрофоните.

Бюрократ, който не издава и звук — това определение би дал Ким на идеалния свят.

Взе бинокъла, оставен до него, и го вдигна към очите си. Дък стоеше прав и кимаше на привържениците си в тълпата. Какво пък, щеш не щеш — демокрация. По-добре това, отколкото осемте години, когато генерал Чун Ту Хван ръководеше държавата по време на военната диктатура. Не че следващият — Ро Де У — му хареса повече, когато го избраха за президент през 1987 година, но той все пак дойде на власт в резултат на избори.