Том Кланси - Оперативен център

Не, разбира се. На нея нищо особено не й се случваше. Само ужасяващите астматични пристъпи на Александър или проблемите на Харли с децата в училище, злобните обаждания по телефона, пратките от десните радикали, левите екстремисти и веднъж даже експресен пакет от обединен съюз на двете фракции.

Нищо особено.

Една от причините да не се кандидатира втори път беше именно усещането, че децата му растат без него. Или че той остарява без тях… Не знаеше кое го притеснява повече. Дори Шарън, неговата непоклатима опора, започна да го подтиква в името на всички тях да си намери нещо малко по-неангажиращо.

Преди шест месеца президентът му предложи да стане директор на Оперативния център — нова агенция с доста голяма автономия, която пресата още не беше надушила. Худ точно се канеше да се върне към банкерството. Но когато спомена предложението пред семейството си, децата му — десетгодишният син и дванадесетгодишната му дъщеря — се въодушевиха от възможността да се преместят във Вашингтон. Семейството на Шарън живееше във Вирджиния, пък и както и двамата съзнаваха, оперативната работа сигурно щеше да е по-интересна от броенето на пари.

Пол се извърна и протегна ръка само на сантиметър от голото, бяло като алабастър рамо на Шарън. Журналистите в Лос Анджелис така и не проумяха истинската й роля. Забелязваха чара и остроумието й, наблюдаваха как мило успява да убеди хората да се откажат от бекона и поничките от екрана на половинчасовото предаване „Здравословното хранене на Макдонъл“ всяка седмица по кабелната телевизия, но така и не разбраха до каква степен нейната сила и стабилност му помагаха да успее.

Прокара ръка във въздуха, следвайки линията на бялото й рамо. Трябва да отидат само двамата на някой плаж и да се любят. Някъде, където няма да се притеснява, че децата ще ги чуят, телефонът ще иззвъни или ще пристигне пощальонът. Май мина доста време, откак въобще го бяха правили. Всъщност откакто се преместиха във Вашингтон.

Само да можеше да се отпусне, да не се тревожи какво става в Оперативния център. Майк Роджърс е страхотно способен. Но съдбата ще вземе да извърти някой номер на Худ и докато той се излежава на остров Питкеърн с Шарън, центърът може да се прояви в първата си голяма критична ситуация, а после ще му трябват седмици отново да се утвърди. Направо е загубен, ако Роджърс му сервира някой успех в негово отсъствие.

Хайде пак се започна.

Пол поклати глава. Лежи до една от най-сексапилните, най-съблазнителни жени в цял Вашингтон, а мислите му пак се отнесоха към работата. Каква ти почивка на остров — лоботомия му трябва.

Изпълни го смесица от любов и желание, докато гледаше как Шарън диша бавно, а гърдите й се повдигат и спускат, сякаш го приканват. Той прехвърли ръката си по-нататък и пръстите му почти докоснаха тънката материя на нощницата й. И какво ако се събудят децата? Какво ще чуят? Че баща им и майка им се обичат?

Пръстите му точно докоснаха копринената нощница, когато дочу вика от другата стая.

— Наистина трябва да се виждаш по-често с него, Грегъри. Знаеш ли, целият сияеш.

Доналд почука с лулата си по седалката на трибуната. Загледа се в пепелта, която се разлетя към улицата под тях, и прибра лулата в калъфа й.

— Защо да не идваш тук за по седмица-две от време на време? Мога и сама да се оправям с дружеството.

Доналд се взря в очите й.

— Защото имам нужда от теб.

— Това не пречи. Какво пееше Том Джонс в оная песен, дето все я пускаше майка ми? „В сърцето ми има обич за двама…“

Доналд се засмя.

— Сунджи, Ким даже не знае колко много направи за мен. Ако не го бях вземал у дома всеки ден от приюта, сигурно щях да полудея. Имаше някакъв кармичен баланс в неговата невинност и безумията, които подготвяхме в КЦРУ или когато работех в посолството.

— Какво общо има това с евентуалните ви по-чести срещи? — събра вежди Сунджи.

— Когато сме заедно — предполагам, причината е отчасти в разликите в цивилизациите ни, а отчасти в самия Ким, — но така и не успях да му внуша нагласата, която американските младежи възприемат толкова лесно: остави ги старите и се забавлявай.

— Как можеш да очакваш да те изостави?

— Не искам от него да ме забрави, но той сякаш има чувството, че никога няма да може да ми се отблагодари, и го приема много, много навътре. КЦРУ няма сметка в оня бар. Той плати. Знаеше, че няма да спечели боя, но беше напълно съгласен публично да го отупам. Когато сме заедно, Ким влачи чувството си за дълг като воденичен камък, увесен на шията му, а аз не искам той вечно да му тежи.