Том Кланси - Оперативен център

— Една възпълна дамичка седи на централната трибуна — каза той. — Струва ми се, че може да я събори.

Номер втори се усмихна. Идеше му да го включи в уредбата, но се въздържа. Вместо това натисна един бутон на пулта пред себе си. Светна червена лампичка, сигнализираща, че микрофонът е включен.

Номер първи го покри с лявата си ръка и се премести на централния.

— А представяш ли си да се любиш с нея, а? Сигурно ще се удавиш в потта й.

Съблазънта ставаше все по-силна. Но Номер втори само натисна следващия бутон на пулта. Светна още една червена лампичка.

Номер първи покри средния микрофон с дясната си ръка и се премести на крайния.

— Ау — престорено изохка той. — Ужасно съжалявам. Та това била братовчедка ти Чун. Не знаех, Куан. Честна дума.

Номер втори натисна последния бутон и се загледа в колегата си, който се запъти към камиона на Си Ен Ен, за да провери връзката.

Номер втори поклати глава. Тоя умник ще прекали един ден с шегичките си и ще си изпати. Някой път само ще изчака уважаемия господин инженер да изтърси нещо наистина глупаво и…

Пред очите му се спусна мрак и Номер втори безпомощно се стовари върху пулта.

Едноокия избута тялото му на пода на камиона и пъхна късата палка в джоба си. Докато развинтваше капака на пулта, единият от спътниците му отвори много предпазливо раниците, а третият застана на пост до вратата с палка в ръка, в случай че се появи другият техник.

Едноокия сръчно повдигна металния капак, подпря го на стената и разгледа жиците. Намери тази, която търсеше, и погледна часовника си. Разполагаха със седем минути.

Другият му кимна и Едноокия внимателно извади блокчетата пластичен експлозив от раниците. Натисна ги и ги залепи към долната част на пулта, за да не се виждат. Когато свърши, извади две жици и ги подаде на спътника си, който вкара крайчетата им в блокчетата експлозив и подаде свободните краища на Едноокия.

Едноокия се огледа през малкото прозорче. Стъклата на камиона бяха специални и през тях се виждаше само отвътре. Политиците бяха започнали да се събират. Предатели и патриоти си бъбреха приятелски — никой нямаше да забележи, че нещо не е в ред.

Едноокия изключи трите превключвателя за микрофоните и сръчно уви свободните краища на жиците с кабелите на усилвателната уредба. После върна капака на мястото му.

Другите двама грабнаха празните раници и всички заедно се изнесоха така безшумно, както се появиха.

Пол Худ се претърколи настрана и погледна часовника. После легна по гръб и прокара ръка през черната си коса.

Няма и четири часа. По дяволите.

Непонятна работа. Не беше надвиснала някаква катастрофа или критична ситуация. А откак се преместиха, почти всяка нощ будното му, неспокойно съзнание се обаждаше в съня му: „Четири часа сън стигат, господин директор! Време е да ставате и да започвате да се тревожите за нещо.“

Оня вътрешен глас да си гледа работата. Оперативният център го ангажираше средно по дванадесет часа всеки ден, а понякога — ако се провежда операция по освобождаване на заложници или проследяване — двойно повече. Не е честно да му досажда и посред малките часове на нощта.

Като че ли имаше избор. Още отначало, когато първо стана банкер, после помощник на заместник-министъра на финансите, а накрая кмет на един от най-необикновените и вълнуващи градове в Америка, винаги беше пленник на мислите си. Дали има по-добър начин да се извърши нещо или подробност, която е изпуснал, дали е забравил да похвали или да порицае… или пък да целуне някого.

Потърка разсеяно решителната си, добре очертана брадичка. После погледна към съпругата си, легнала на една страна.

Господ да поживи Шарън. Винаги успяваше да се отпусне в праведен сън. Но пък тя беше женена за него и това би изтощило всяка жена. Или би я накарало да си потърси адвокат. А най-вероятно и двете.

Дощя му се поне да погали русата й коса. Кръглата юнска луна хвърляше ярка бяла светлина по нежното й тяло и го очертаваше като гръцка статуя. Четиридесет и една годишна, стегната като спортистка, тя изглеждаше поне десет години по-млада, а и беше енергична като младо момиче.

Шарън наистина е невероятна. Когато Худ беше кмет на Лос Анджелис, се случваше да се прибере късно вечерта и да седне да се храни, обикновено с телефона в ръка, докато тя слага децата да си лягат. После сядаше при него или се сгушваше на дивана и го лъжеше съвсем убедително — че Нищо особено не се е случило, че работата й на доброволни начала в педиатричното отделение върви без проблеми. Заблуждаваше го, за да може той да се отпусне и да излее неприятностите си пред нея.