Тереза Медейрос - Скандална нощ

Когато първите тонове се изтръгнаха от инструмента, Лоти тайно погледна Хейдън. Сигурно си въобразяваше, но очите му бяха пълни с болка и пот покриваше челото му. Тя нарочно бе подредила столовете с гръб към портрета на Жюстин, но навярно той чувстваше погледа й зад гърба си.

Алегра тъкмо беше достигнала драматичната кулминация на сонатата, когато Хейдън скочи. Пръстите й замръзнаха и незавършеният акорд увисна в тишината.

— Съжалявам — обясни той с глух глас — ужасно съжалявам, но не мога, просто не мога.

Погледна умолително Лоти, обърна се и напусна стаята.

Лоти седеше пред бюрото си в спалнята с ръка върху хартията, но не можеше да напише нищо. Започналата в черно и бяло история беше сива. Героите в романа й не изглеждаха по-добре от разкривените карикатури в скандално издание. Всеки път, когато се опитваше да си представи злодея, пред нея изникваше последният поглед на Хейдън, който той й отправи, преди да напусне салона.

Тя се опитваше да пише, след като заведе потресената Алегра в леглото. Въпреки че всички молеха момичето да продължи след излизането на Хейдън, дори и чарът на Нед не успя да я накара да изсвири и една нота. Тя настояваше да си тръгне, а лицето й беше бледо и нещастно. Лоти би предпочела да заплаче или да се развика, дори да изпадне в истерия. Стоицизмът на детето й напомни за Хейдън.

Когато забеляза, че цялата страница е опръскана с мастило, Лоти отвори капака на бюрото си, извади нов лист и отново потопи перодръжката в мастилницата. Беше писала няколко минути, когато първите призрачни тонове от пианото достигнаха до ушите й. Ръката й трепна и мастилницата се разля. Черната течност заля листа и написаното върху него. Заслушана в разтапящата сърцето красота на тази божествена музика, Лоти затвори очи и прошепна:

— О, Алегра!

Хейдън стоеше на края на скалата и гледаше вълните, които диво се пенеха в подножието. Вятърът яростно го блъскаше опасно близо към пропастта. Над него облаците флиртуваха с луната, лекомислени и капризни, като покойната Жюстин. Зад него се издигаше домът — тъмен и тих. Обитателите му отдавна бяха в леглата си и вече сънуваха.

Хейдън знаеше, че е безсмислено да си ляга тази нощ. Всеки път, щом затвореше очи, щеше да вижда отчаяния израз по лицата на жена си и дъщеря си. Все още стоеше на скалата, когато вятърът довя тихи звуци от пиано. Беше същата соната, която Алегра изпълни тази вечер, същата, която Жюстин свиреше отново и отново, докато пръстите й не изтръгнеха от клавишите трескава страст. Когато Хейдън бавно се обърна и погледна към тъмните прозорци на къщата, музиката зазвуча със силата и яростта на разразилата се буря.

Лоти тръгна по тъмния коридор към музикалния салон, а звуците на сонатата я заливаха като вълна. По-рано тези тонове щяха да я изплашат, щяха да й се сторят необикновени, но тя знаеше, че ще намери там едно упорито и наранено дете. Вратата беше гостоприемно отворена, от нощта, когато Лоти разбра, че Алегра се преоблича като призрак. Вдъхна тежкия аромат на жасмин. Алегра беше използвала пак парфюма на майка си.

С въздишка Лоти прекрачи прага.

— Имаш всичкото право на света да се сърдиш на баща си, Алегра, но това не означава…

Столчето пред пианото беше празно. Лоти спря поглед към клавишите. Те се издигаха и сваляха, докато не престанаха и музиката спря.

Лоти отвори уста, но от гърлото й не излезе звук. Протегна треперещата си ръка да докосне клавишите.

— Ако това е представата ви за шега, милейди, ще ви кажа, че никак не е весела.

Лоти вдигна рязко глава и откри Хейдън на няколко крачки от себе си, скрил лице в сянката.

Хейдън беше махнал както елегантното си облекло, така и пласта цивилизованост, което носеше с него. Носеше жилетка и сако, а кърпата му се вееше върху голия врат. Косата му беше разрошена, а погледът — див. Излезе от сянката и хвана Лоти за ръката.

— Твърде е късно да играеш ролята на невинното агънце, не намираш ли?

Беше застанал толкова близо, че тя усети мириса от смесицата на морски въздух и опасност, които струяха от него.

— Току-що бях при Алегра. Тя спи като бебе.

Лоти хвърли тайно поглед към клавишите, и разкъсвана от уплаха и учудване отговори:

— С-с-спи ли?

— Да, а вече знам, че свириш на пиано и че както добре свириш, така добре и се преструваш. — Присви очи и те се превърнаха в ледени шишове. — Разбира се, искаш да ме убедиш, че тук някъде наистина има призрак.