Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Имам по-добра идея — каза той и с решителна крачка се доближи. Тя изпищя изненадано, когато обгърна с ръце тънката й талия, повдигна я и я сложи на рамката. Тя се хвана за кормилото, за да не изгуби равновесие. Докато успее да протестира, Хейдън се засили с дългите си крака и подкара колелото. Като стигнаха върха на стръмния склон, той се настани зад Лоти, сви крака и се пусна надолу с бързина, достатъчна и двамата да си счупят вратовете.

Отчаяните писъци на Лоти преминаха в буен смях. Хариет и Алегра потичаха малко след тях, но се отказаха и спряха. Остана само вятърът във врата на Хейдън, слънцето в лицето му и прелъстителното тяло на Лоти, притиснато силно към неговото.

След смъртта на Жюстин Хейдън стотици пъти бе яздил жребците си през тресавището и се беше опитвал да избяга от сянката на миналото. С Лоти до себе си той чувстваше, че не бяга от нещо, а сам върви към него.

За нещастие пред тях се показа един ров. Хейдън отчаяно стисна кормилото, но колелото не промени посоката си и продължи към рова.

— Как се задейства спирачката? — извика той и се напрегна да я чуе през шума на вятъра.

— Спирачка ли? — извика Лоти. — Каква спирачка?

Тъй като мислеше, че не го е разбрала, той попита отново.

— Как се спира това проклето нещо?

Гласът на Лоти звучеше прекалено весело за неприятната ситуация:

— Ако създателят си беше направил труда да осигури спирачка, мислиш ли, че щях да падна.

Нямаше време да се обсъжда липсата на далновидност у изобретателя. Ровът беше само на една крачка. Здраво прегърнал Лоти, Хейдън се хвърли встрани. Докато хвърчаха във въздуха, той се помъчи колкото е възможно повече да я предпази с тялото си от неизбежния удар в земята.

Следващото, което осъзна, беше, че главата му се опира на нещо меко и прекрасно и един женски глас примамливо вика името му. Той отвори за малко очи, само за да установи, че това е Лоти. Лежеше в скута й, а главата му почиваше на гърдите й. Беше толкова приятно, че си пожела да лежи така цял ден.

— О, Хейдън, чувствам се ужасно. Ако не изглеждаше толкова самоуверен, щях да те предупредя за спирачките. Не исках да паднеш толкова лошо. — Тя го погали по челото и прокара нежно пръсти през къдриците му. — Можеш ли да ме чуеш, любими?

— Разбира се че те чувам — измърмори той и я погледна в очите. — Викаш право в ухото ми.

Лоти рязко стана и го остави да падне на земята.

— Ау! — разтърка тила си той, изправи се и я погледна засегнато. — Добре, че земята тук е толкова мека.

— Да, наистина — отговори тя с остър тон, като избягваше да го погледне в очите. — Ако си беше счупил врата, щях да вляза в историята като „маркизата убийца.“ — Сбърчи нос. — Най-малкото, докато не си намеря нов съпруг.

Когато се обърна с шумолящите си поли, за да си тръгне, Хейдън скочи, хвана я за ръка и я принуди да се обърне.

— Теб нищо ли не те боли?

Отначало помисли, че Хейдън й е сърдит, но после видя, че се смее.

— Само най-ценното ми.

Когато Хейдън внимателно протегна ръка, да извади една сламка от косата й, тя се питаше какво ли би било, ако бяха една щастлива семейна двойка, върху тоя огрян от слънцето хълм, ако бяха се запознали при други обстоятелства и ако той се решеше да я прегръща нежно, докато я направи своя жена.

И може би това щеше да се случи, ако ухаещият на майски цветя бриз не бе довял тракането на дървени колела по чакъла. Хейдън смръщи чело и заслони с ръка очите си, поглеждайки надолу по склона. Една карета току-що завиваше към къщата, а черният лак блестеше на слънчевата светлина като крило на гарван.

Пристигането на гости в имението Оукуайлд не беше всекидневно събитие. След смъртта на Жюстин Хейдън не бе канил нито един съсед.

Колелото лежеше забравено, когато той и Лоти се спуснаха надолу по хълма. Каретата спря със скърцане пред входа. Пъргав лакей спусна стълбата, отвори вратата и една дребна фигура, облечена в черно от главата до петите, се показа от сенчестата вътрешност.

Хариет се задъха и стисна ръката на Лоти, а Лоти побледня, като че ли смъртта слезе от каретата.

— Коя е тази? — попита Алегра и стисна ръката на Лоти. — Прилича на гробар.

— Още по-лошо — прошепна Лоти. — Това е ужасната мис Търлигър.

Хейдън навярно би се изсмял на преувеличената реакция от появата на тази безобидна стара дама, ако в този момент от каретата не беше слязъл и спътникът й. Светлата му коса блестеше на слънцето.

Когато гостът се облегна на елегантния си бастун, Алегра се взря с интерес в каретата. Изведнъж лицето й се озари в сияйна усмивка.