Тереза Медейрос - Скандална нощ

Въпреки това духът го преследваше и насън, и наяве, всяка минута от деня. Смело завладяваше всяка стая на дома му, докато не остана място, където да се скрие. Първият признак се появи в музикалния салон няколко дни след нощната среща с Лоти. Точно минаваше покрай вратата, когато чу странен звук. Спря се като закован, наведе глава и се заслуша. Звукът не беше напълно непознат, преди това го бе чувал много пъти, но това беше толкова отдавна, че звучеше като мелодия от някой сън.

Дъщеря му се смееше.

Неспособен да се откъсне от песента на сирената, той се върна обратно и надникна внимателно през вратата на салона.

Лоти, Хариет, Алегра и проскубаната кукла седяха около масата, инкрустирана с тиково дърво, и пиеха следобедния чай. Те носеха на главите си изкусни шапки, украсени с множество шарени панделки, пера, цветя и воалетки. Хейдън се вгледа и видя дори един препариран папагал, кацнал върху рамото на куклата.

Дори Мирабела беше с шапка — едно бебешко боне от дантела с цвят слонова кост, завързано под брадата й с панделка. Алегра стискаше здраво шашнатото животно в скута си, за да не избяга и всеки път се кискаше, когато накипреното създание се мъчеше да смъкне панделката на шапката си.

Очевидно Хейдън беше единственият, който не бе поканен да пие чай в тази компания. Три от котетата, които Лоти му подари, седяха на масата и лочеха сметана от една чинийка, а тяхната жълта сестричка бе заета да гони опашката си около крака на масата.

Когато Алегра се опита да сложи една обшита с рюшове фуста под елегантната премяна на Мирабела, Кратунчо и Мистър Скокльо един след друг побягнаха от стаята, тъй като очевидно се страхуваха да не бъдат подложени на подобно унижение. Хейдън мислеше, че няма да е зле, ако ги последва. Въпреки това остана на мястото си, преодолял изкушението да обърне гръб на тази интимна жива картина.

Не съобрази обаче, че жълтото котенце ще го открие. Преди да се отдалечи незабелязано, то изтича при него и замяука с пълно гърло.

— Предател — промърмори Хейдън и се опита да го отстрани с крак. Но беше твърде късно. Никой от присъстващите вече не се смееше. Веселото им бърборене секна. Мис Дъмуинкъл изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се задави. Хейдън отбеляза, че ако това стане, на съвестта му ще лежи отговорността за още една преждевременна смърт.

Лоти духна едно досадно перо, паднало върху лицето й, и го изгледа хладно. С шапката от тюл и газ и дантелените ръкавици без пръсти изглеждаше наистина като господарка на замък.

— Добър ден, милорд. Искате ли да се присъедините към нас?

Алегра скри лицето си в козината на Мирабела и личеше, че не й е безразлично дали той ще приеме поканата. Единствено Хейдън знаеше, че това не е покана, а предизвикателство и Лоти беше уверена, че той няма да го приеме.

Той я изгледа подигравателно.

— Само не искайте от мен да си сложа шапка.

— Само ако желаете.

Лоти приближи последния свободен стол към масата и му наля чаша чай. Хейдън се настани добросъвестно, но скочи веднага, когато възглавницата под него започна да протестира. Със стиснати зъби вдигна жълтото котенце от стола и го положи на килима. То веднага започна да се катери по крака му, като се придържаше с нокти за велурените бричове, и с доволно мъркане се сви в скута му. Хейдън разстла една салфетка отгоре му и се направи, че под нея няма нищо.

Столът беше твърде малък за него. Всеки опит да протегне дългите си крака завърши с неуспех. Накрая се задоволи да ги протегни встрани, в опасна близост до тънките глезени на Лоти. Прекрасните й крака бяха затрупани от пластове фусти, гащи, поли и чорапи, но това не му пречеше да си представя, колко топли, съблазнителни и меки биха били, ако се обвият около него.

— Искате ли малко сметана? — попита Лоти.

Хейдън откъсна поглед от овала на бедрото й и изгледа със съмнение каната със сметана. Черното котенце се разхождаше по ръба й, но загуби равновесие и пльосна в млечната маса. Докато Алегра се мъчеше да го спасява, то изпълзя навън, отръска се учудено и опръска сакото на Хейдън.

— Не, благодаря — измърмори учтиво той и загледа как животното ближеше мустаците си. — Мисля, че ще откажа.

— Шапките ги изровихме на тавана — призна Лоти и му подаде чаша чай, а високомерният й тон беше открито предизвикателство. — Надявам се, че не ви е неприятно. Алегра каза, че те са били на майка ви.

— Не всички — Хейдън посочи малкото дантеленото боне върху главата на Мирабела. — Ако не ми изневеряват спомените, някога това е било мое.