Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Сигурен съм, че можете да предложите много неща, милейди. Но аз не мога да дам нищо в замяна.

— Защото всичко си дал на нея?

Въпреки че мълчанието му целеше да я обиди, Хейдън не се сдържа да хвърли едни последен поглед към Лоти.

В очите й блестяха непролети сълзи, но малкото й упорито чело не бе изгубило решителността си.

— Надявам се да бъдете щастливи двамата. Започвам вече да се убеждавам, че и двамата го заслужавате.

С тези думи жена му се обърна и излезе от помещението по същия начин, по който и дъщеря му го беше напуснала малко по-рано.

Като потисна една ругатня, Хейдън взе една от порцелановите овчарки от перваза на камината и яростно я запрати към портрета на Жюстин. Фигурката се счупи в лененото платно, без да остави и най-малка следа върху ангелското лице на покойната му жена.

На следващата сутрин Лоти седеше върху един камък близо до края на стръмните скали. Вятърът вееше полите на дрехата й. Най-добре бе да заплаче, но знаеше, че сълзите ще бъдат издухани от лицето й, преди да са потекли по бузите. Гледаше втренчено към морето, без да го вижда. Сърцето й бе натежало, а в очите и горяха неизплаканите сълзи. Запита се дали Жюстин също е седяла тук и е гледала изсечените скали, върху които е завършил животът й.

Лоти започна да разбира колко глупости е извършила от идването си в Оукуайлд. Искаше да изгони всички призраци от дома, но нямаше представа, че не домът, а сърцето на Хейдън се нуждае от покой. Въпреки смелостта и решителността си тя не знаеше как да се пребори с този невидим враг.

Наблюдаваше как прибоят се разбива с пяна върху скалите и си мислеше що за чувство ще е това, да бъдеш обичан с такава разяждаща страст. Но си спомни, че страстта и нарастващата ревност често вървят ръка за ръка. Желанието да притежаваш често се съчетава с порива да разрушиш онова, което не можеш да имаш.

— Жюстин — прошепна тя горчиво и погледна нагоре към сивото облачно небе, — защо не си отнесла всичките си тайни в гроба.

Тя затвори очи и се попита дали не си въобразява, че чувства във въздуха слаб аромат на жасмин. Когато отново ги отвори, до нея стоеше Алегра с вехтата й кукла на ръце. Както обикновено, тя не поздрави, а направо изстреля думите:

— Баща ми каза, че ми позволява да ходя в музикалния салон и да свиря на пианото, колкото и когато си поискам.

Лицето на детето беше точно толкова намръщено, както обикновено, но Лоти за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Това е чудесно — каза тя и избърса една сълза, без да я види Алегра. — Толкова се радвам за теб.

— Защо тогава плачеш? — попита детето и се приближи.

— Въобще не плача — отговори Лоти. — Вятърът навя пясък в очите ми. — Но за съжаление не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

— Не, не е вярно — отговори Алегра укорително. — Ти плачеш.

Тъй като не беше в състояние повече да отрича очевидното, Лоти закри лицето си с ръце. Тогава усети смаяна, как една малка ръка легна върху рамото й.

— Защо плачеш? — попита Алегра още веднъж и гласът й прозвуча още по-любопитно. — Някой лошо ли се държа с теб? Някой друг освен мен?

Лоти се усмихна през сълзи. Вдигна глава и се усмихна на детето с мокрите си очи.

— Никой не се е държал лошо с мен. Само малко съм тъжна днес.

— Ето, вземи — и Алегра й протегна старата кукла. — Когато съм тъжна, понякога я притискам много здраво и се чувствам по-добре.

Изненадана от неочакваната щедрост на доведената си дъщеря, Лоти взе куклата и внимателно я притисна. За нейно учудване наистина се почувства по-добре, но не толкова, колкото в момента, когато детето сложи малката си ръка на рамото й.

— Ние двете точно се канехме да закусваме — каза Алегра. — Защо не дойдеш с нас. Или не си гладна?

Лоти замислено погледна скръстените й ръце. Хейдън нямаше нужда от нея, но дъщеря му имаше. Обърса последните сълзи и последва Алегра.

— Не ставай глупава — рече тя и размаха ръце, когато тръгнаха към къщи — Никога не ми се е случвало да не съм гладна.

Хейдън Сент Клер беше преследван от дух.

Този дух беше много по-страшен от онези, за които пишеха готическите романи. Той не стенеше като феята на смъртта и не хвърляше тайнствена светлина през прозореца на изоставена къща. Не дрънкаше с вериги в полунощ и не бродеше по коридорите на лунна светлина с глава в ръката. Вече не свиреше омайващи мелодии в музикалния салон и не го събуждаше от дълбок сън със задушливия аромат на жасмин, който всъщност би трябвало да се е изпарил през годините.