Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Как? — прошепна Лоти в оглушителната тишина, която настъпи след това.

Алегра скри ръцете си в скута. Изведнъж те отново станаха ръце на дете, непохватни и безпомощни.

— Има един таен проход зад камината, който води до втория етаж. В него си играехме на криеница с мама. Папа… — тя се препъна на думата — … баща ми не можеше да ни намери, когато се скриехме там.

— Имах предвид — как се научи да свириш така? — Лоти посочи клавишите и ужасът, който я обзе, я лиши от говор. — Е?

— Мама ми преподаваше, докато беше жива. — Момиченцето изпъна слабите си рамене — За мен не беше трудно, както за останалите хора.

Лоти поклати глава. Алегра нямаше представа, че е дете чудо.

— Мислех, че вече не си спомняш за майка си.

— О, много добре си я спомням. — Очите на детето заблестяха страстно. — Той не иска, но аз го правя. Тя беше мила, добра и весела, винаги пееше и се смееше. Можех с часове да седя в скута й и да рисуваме или да пеем нова песен. Позволяваше ми да нося всичките й шапки и пиехме чай с куклите ми.

Лоти тъжно се усмихна и й се искаше и тя да има такива спомени от майка си.

— Навярно много ти липсва.

Алегра се изправи от столчето пред пианото. Тръгна напред-назад по паркета и повдигна с две ръце тънката ленена материя, за да не се препъне в края на огромната нощница.

— Не исках да се правя на призрак. Когато баща ми отсъстваше, идвах тук и свирех на пианото. Изобщо не ми е идвало на ум, че слугите чуват, докато една сутрин не чух как Марта и Меги си шепнеха, че в къщата има призраци.

— Но не престана?

— Не — изгледа я упорито Алегра. — Не престанах. След известно време започнах да свиря дори и когато папа е в къщи. Когато веднъж беше отпътувал за Йоркшир, намерих на тавана един сандък, с нещата на мама. Взех една нощница, защото тя миришеше на нея.

Лоти кимна с глава. Това обясняваше аромата на жасмин.

Алегра погледна умолително към Лоти.

— Нямах нищо от нея, разбираш ли. Той всичко заключи. И отказваше изобщо да говорим за нея. Сякаш никога не е съществувала, а аз не можех да го понеса. — Момичето млъкна, а сълзите й отново потекоха по бузите. — Мразя го! Мразя го с цялото си сърце!

Лоти незабелязано беше разтворила ръце и момиченцето се сгуши в нея. То обгърна талията й с ръце и хълцаше така, че й късаше сърцето. Докато галеше Алегра по меката дълга коса, тя вдигна очи и видя Хейдън да стои на прага на музикалния салон. Лицето му изглеждаше пепеляво на лунната светлина. Докато протегне ръка, отново бе изчезнал в сянката.

Лоти грижливо придърпа завивката върху спящото дете. Въпреки че лицето на Алегра беше още мокро от сълзи, тя спеше толкова всеотдайно, както могат да спят само децата. Вероятно щеше да се събуди чак на сутринта. Въпреки това Лоти се страхуваше да я остави сама. Тя се огледа и намери върху перваза на прозореца старата си кукла, която й се усмихваше приятелски. Лоти сложи куклата в ръцете на Алегра, остави лампата да свети върху нощното шкафче и отвори внимателно вратата на стаята.

Намери Хейдън точно там, където предполагаше. Стоеше в средата на музикалния салон и гледаше към портрета на Жюстин. Луната се бе изместила и го осветяваше със сребърна светлина.

— Разбирам защо ме мрази дъщеря ми — каза горчиво той, когато чу стъпките на Лоти зад себе си. — В крайна сметка аз й отнех майката.

Сърцето на Лоти спря за миг.

— Огледайте се из къщата — продължи той. — Освен този портрет няма никаква друга нейна картина, никаква бродерия, изработена от нея, никакъв акварел, нарисуван от нея — нито един спомен, че е живяла тук. Алегра беше толкова малка, когато майка й умря. Мислех, че е по-добре просто… да я забрави.

Сърцето на Лоти заби отново, макар и неравномерно. Тя приседна в края на дивана, тъй като коленете й отказваха да я слушат.

— Как сте могли да си помислите, че Алегра ще я забрави. Видно е, че и вие не си я забравил, нали?

Обърнат с гръб към портрета, Хейдън се приближи до рояла и с един пръст засвири първите тонове от Патетичната соната на Бетовен.

— След смъртта на майка й й забраних да свири на пиано. Вероятно съм се страхувал, че музиката и лудостта вървят ръка за ръка и едното не може без другото. Жюстин беше брилянтна пианистка. Ако беше мъж, щяха да я поканят да свири пред краля.

— И вие я обичахте — Лоти се страхуваше да не го обиди, ако попита за това.

Пръстът на Хейдън не улучи правилния клавиш. Той дръпна ръката си.

— Бяхме много млади, когато се оженихме. Аз бях на двайсет и две, а тя на седемнайсет. Отначало мислех, че резките промени в настроението са част от чара й. Тя беше французойка и не бе толкова сдържана като жените, с които бях израснал. В един момент се смееше, в следващия се нацупваше престорено наскърбена и предизвикаше скандал. След това плачеше и молеше за прошка. — Той тръсна глава, като че ли учуден от себе си — Не беше възможно да й се сърдиш повече от няколко минути.