Тереза Медейрос - Скандална нощ

Осмелявайки се да отвори вратите на музикалния салон, бе пуснала демоните на свобода. Като че ли част от него бе погребана в това помещение, заедно със спомените за Жюстин. Лоти не се бе съгласила да го остави да се превърне в прах, погребан в сянката на призраците. С нейните глупави песни и силен смях бе влязла в душата му и я бе извадила на светло.

Дори Жюстин беше избягала от храбрата й решителност. В момента, в който се целуваха, присъстваше само Лоти, с подканващите си устни, потрепващи като пламък под неговите, горещи, сладки и отзивчиви. А когато, вместо да го отблъсне, тя обви малките си ръце около яката на ризата му и се притисна до него, изпита чувството, че нещо в него се събуди за нов живот.

Още по-обременяващ от целувката беше моментът, в който й заяви, че иска Алегра да прилича на нея. Възхищаваше се от смелостта й, от ума й, от нежеланието й да спазва задушаващите правила на обществото. Стори му се, че ще се пръсне, когато започна да разбира, че се влюбва в нея.

Хейдън изтръпна. Тази мисъл бе много по-ужасна от някакъв си ридаещ дух от миналото. Последния път, когато изгуби сърцето си, заедно с него загуби и разума си. Като че ли за да му припомни цената на такава глупост, до ушите му достигна дива музика на пиано, която грубо проникна в съзнанието му с красотата и лудостта си.

Хейдън тръгна несъзнателно към източника на шума, като се страхуваше, че Лоти, без да иска е отключила сила, която може да унищожи и двама им.

С развята нощница Лоти бързаше през тъмния коридор. Тъй като добре знаеше, че всички слуги са се изпокрили в леглата си, не изгуби време да си облича халата. Колкото повече наближаваше западното крило, толкова по-силно звучеше музиката. Но тя не беше готова да се отметне от намерението си. Не се ръководеше вече от смелост или любопитство, а от страстното желание да се изправи срещу жената, която отказваше да освободи сърцето на Хейдън.

В действителност Лоти се страхуваше както никога досега. Стигна до дългия изоставен коридор, а тракането на зъбите й звучеше по-силно от музиката. Когато доближи вратата в края на коридора, тя очакваше, че крилата ще се разтворят от само себе си с покана, зад която се крие капан.

Вкочанясалите й пръсти едва успяха да хванат дръжката на вратата. Когато я натисна, не се случи нищо. Вратата беше заключена, както днес следобед, когато те с Алегра стояха пред нея. Ръцете на Лоти се потяха толкова силно, че два пъти изпусна иглата, преди да отвори ключалката.

За миг се поколеба. Ще отвори вратата — и какво ще види? Дали няма да открие едно обвито в пламъци същество, което иска да я унищожи? Или клавишите щяха да се движат сами, напътствани от невидима ръка?

Зашеметена от тази картина, тя натисна дръжката и си пожела музиката да престане, както през първата нощ, която прекара в имението. Но когато отвори вратата, тоновете се разнесоха така мощно, че Лоти почувства как сърцето й започна да бие в същия ритам.

Просторният салон бе потънал в мрак. Въпреки че дъждът бе престанал преди часове, през стъкления таван се виждаха черните облаци по нощното небе. Те се носеха пред луната и портретът на Жюстин ту се обливаше в светлина, ту потъваше в мрак.

Капакът на рояла беше отворен, така че от вратата не можеше да се види кой седи пред клавиатурата. Лоти бавно заобиколи инструмента, като се закле, че няма да се разкрещи, независимо какво открие от другата страна на рояла. Оттам се разнесе опияняващият мирис на жасмин, който я обви като отровен облак, от който й прилоша.

Когато заобиколи капака, пред рояла седеше жена, облечена изцяло в бяло, с разпуснати по раменете черни коси. Жюстин.

Лоти не можеше да извика, дори и да искаше. Страхът беше стиснал гърлото й.

Един полъх на вятъра разнесе облаците. Лунната светлина нахлу през стъклото на тавана и разкри чертите не на жена, а на дете, облечено в нощница, в която можеше да се събере два пъти.

Алегра.

Запленена от силата на музиката на доведената си дъщеря, Лоти се препъна и трябваше да се хвана за рояла, за да не падне. Малките пръсти на Алегра се плъзгаха по клавишите и изтръгваха от инструмента тонове, изпълнени с толкова ярост и страст, каквито не можеше да изсвири никое дете на нейната възраст. Докато свиреше, по бледото й лице се стичаха сълзи, но беше толкова концентрирана, че не погледна нито веднъж извън нотните листове, дори и когато Лоти попадна в полезрението й.

Алегра удари по клавишите и с мощен акорд завърши ноктюрното.