Тереза Медейрос - Скандална нощ

Лоти скришом погледна към портрета, след което й се прииска да не беше го правила.

Хейдън седеше на столчето пред рояла, изгледа я и продължи:

— След раждането на Алегра капризите на Жюстин се превърнаха в меланхолия. Дни наред не спеше, а сред това прекарваше по няколко седмици в леглото.

— Навярно ви е било много трудно?

Той поклати глава, като че ли искаше да отклони състраданието й.

— Имаше много мрачни дни, но имаше и весели. Когато Жюстин беше добре, всички бяхме щастливи. Тя обичаше Алегра повече от всичко. Да бъде майка, беше голяма радост за нея. Въпреки че понякога изливаше гнева си върху мен, никога не я видях да вдигне ръка срещу детето. — Лицето му внезапно потъмня толкова, че Лоти погледна към стъкления таван, за да провери дали луната не се е скрила зад облак. — Когато Алегра стана на шест години, Жюстин отново изпадна в тежка меланхолия. Мислех, че един сезон в Лондон ще я ободри. Ние се оженихме много млади и аз винаги се чувствах малко виновен, че я откъснах от светския живот, който тя толкова обичаше — Горчива усмивка се плъзна по устните му. — Най-добрите ми приятели, Филип и Нед, също я ухажваха преди да се оженим. В деня на сватбата те се смееха и се шегуваха, че съм измъкнал съкровището изпод носа им.

Всъщност съкровище с тъмни петна, помисли Лоти, но не посмя да каже нищо.

Хейдън стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята, точно както дъщеря му беше направила преди няколко дни.

— В началото като че ли Лондон беше отговорът на моите молитви. Повече от две седмици Жюстин беше в центъра на вниманието, най-красивата на всеки бал. След това състоянието й започна да се влошава. Познавах много добре признаците. Престана да спи. Очите й започнаха да блестят особено, смехът й се изостри. Започна да се кара с мен за всяка дреболия. Имахме лоши сблъсъци. Казахме си неща, които бяха просто… непростими. Жюстин започна да закъснява нощем, да си слага много пудра и руж, флиртуваше безсрамно с мъжете дори и в моя присъствие.

— Какво направихте вие? — попита Лоти и с мъка се удържа да не го хване за ръка, когато мина покрай нея.

— Какво можех да направя… — Той мина пред нея и я погледна. — Когато един от моите загрижени приятели повика своя лекар, един високо почитан господин, който лекуваше предишния ни крал по време на болестта му, той само поклати глава и ме посъветва да я пратя в Бадлъм. — Хейдън коленичи пред Лоти и я хвана за ръцете. Погледът му се плъзна по лицето й, а в очите му се четеше неимоверна мъка. — Знаете ли какво правят с пациентите в тази болница? Връзват ги за стената с вериги в тесни килии. Пазачите вземат от хората входна такса, за да влязат и погледат. Небеса, Жюстин не би преживяла там и една нощ.

Лоти не можеше да погледне нито него, нито портрета, не можеше да си представи тази млада, обичаща живота жена, прикована с верига за стената като диво животно, а зяпачите минават покрай нея и я сочат с пръст. Дори не усети, че плаче, докато Хейдън нежно не изтри с палеца си една сълза.

— Когато лекарят си отиде, съобщих на Жюстин, че на следващото утро заминаваме за Корнуол. — Той попипа белега под лявото ухо и леко се усмихна. — Тя не прие добре новината. Страхувах се, че ще извърши нещо лошо, затова и приготвих една голяма доза опиум. Лекарят й ми беше дал едно шише за всеки случай. Не след дълго заспа като бебе. Трябваше да намеря екипаж за пътуването и да се сбогувам с приятелите си, затова я оставих на грижите на един слуга.

Хейдън стана. Навярно по-рано Лоти щеше да изслуша края на тази история със затаен дъх, но сега искаше да запуши с пръстите си устата му и да го помоли да не разказва за онази нощ.

Когато продължи, гласът му беше лишен от всякаква страст и звучеше толкова безизразен и далечен като луната отгоре.

— Когато се върнах, я намерих с Филип. — Неотстъпчивият му поглед накара Лоти да се закове на дивана. — И знаете ли кое беше най-лошото?

— Не — прошепна тя. Но беше късно. И двамата го знаеха.

— Той я бе накарал да си мисли, че съм аз. Тя беше болна, почти упоена и луда. Помислила е, че съм се върнал, за да се сдобрим. Ако не виждах, че тя почти не е на себе си, докато гледаше как го издърпвам от леглото, нямаше да дочакам дуела. Щях да го убия с голи ръце. — Той несъзнателно движеше ръцете си и напомни на Лоти за тяхната сила.

— Ако бяхте го направили, сега щяхте да седите затворен в Нюгейт, а Алегра нямаше да има баща.

Но щеше ли да бъде и без майка? Лоти не смееше да зададе този въпрос.