Тереза Медейрос - Скандална нощ

Джордж дръпна една от къдриците й.

— С теб никога не е било просто.

— А това точно е основанието да не се притеснявате за мен. Аз ще го накарам да ме обича.

— Разбира се — увери я Джордж. Той колебливо я пусна и кривата му усмивка отново изрази безпокойство.

След това се приближи Куки и й даде едно завито във восъчна хартия пакетче. По топлината и по аромата на подправки, който се разнасяше от него, Лоти разбра, че това са току-що изпечени медени бисквити. Въпреки зачервения си нос, Куки прегърна Лоти с обичайната си сърдечна усмивка.

— Ако този красив мошеник не се грижи добре за моето агънце, ще му направя от ония мои овесени бисквити, да знаеш.

Лоти избухна в смях. Прословутите овесени бисквити на Куки бяха толкова твърди, че и великан можеше да си счупи зъбите.

Когато готвачката се отмести и започна да бърше сълзи в престилката си, настъпи моментът, от който Лоти най-много се страхуваше. По време на дългото сбогуване бе успяла да запази бодро настроение. Но когато се обърна към Стърлинг и Лора, очите й блестяха подозрително.

Лора бе поела върху крехките си плещи отговорността за малкото семейство, когато самата тя бе едва на тринайсет години. Въпреки това никога не показа на Лоти и Джордж, че за нея това е тежко бреме и досадно задължение.

Лора бързо и нежно прегърна Лоти. Очите й бяха сухи.

— Ако имаш нужда от мен, достатъчна е само една дума и веднага ще дойда.

— Тогава трябва да си стягаш багажа — отговори Лоти. — Винаги се нуждая от теб.

Когато Лора отстъпи назад и потърси утеха в прегръдките на Даяна, Стърлинг постави ръка на рамото на Лоти. Устните й се разтрепериха и тя се помъчи да се усмихне.

— Обещавам ти да бъда най-добрата съпруга, каквато можеш да си представиш. Този път ще ви накарам да се гордеете с мен, обещавам.

Стърлинг поклати глава и неговата усмивка също не беше съвсем уверена.

— Винаги ще бъдем с теб, кукличке, винаги.

И когато нежно я целуна по челото, цялото семейство потъна в неловко мълчание.

Стърлинг отново се отдръпна. Джордж й подаде котката. Не й оставаше нищо друго, освен печалният лакей да й помогне да се качи в каретата и да изчака съпругът й да заеме мястото си до нея.

Хейдън даде знак на един слуга, който държеше за поводите красив жребец. Когато Хейдън го възседна, дори и приятелят му Нед остана учуден.

Хейдън застана до отворената врата на каретата.

— Никога не съм можел да понасям тясното пространство вътре — обясни той. — Мисля, че няма да ви пречи, ако яздя.

— Разбира се, че не — отговори тихо Лоти и погали котката в скута си. — Мистър Скокльо е компанията, от която се нуждая.

Не можеше да разбере защо съпругът й постъпваше така.

Тя знаеше, че я избягва, когато настояваше да язди много мили на гърба на коня, вместо да пътува в сравнителното удобната карета. Дебелата кадифена тапицерия омекотяваше друсането. Лоти се наведе навън и почти си изкриви врата, за да хвърли бегъл поглед към новоизпечения си съпруг. Тя не можеше да не признае, че фигурата му върху гърба на коня е много красива. Наметката му се вееше от вятъра, а с разрошената си коса изглеждаше толкова мрачен и див, също като злодея в нейния разказ „Подлият пастор от Девъншир“. В края на трагичната история героинята на Лоти беше решила да се хвърли от най-високата кула на манастира, вместо да жертва добродетелта си заради похотливия църковен служител. Лоти можеше само да се надява, че от нея не се изисква такава жертва.

Пръстите я засърбяха, толкова се нуждаеше от мастило и хартия, за да обрисува Хейдън, но те бяха някъде из багажа. Тя познаваше опасностите, които криеше писането в движеща се карета. Преди време изля от разсеяност цяло шише мастило върху чисто новото сако на Джордж. В продължение на две седмици брат й отказваше да разговаря с нея.

Като се помъчи да преодолее пристъпа на меланхолия, тя се настани удобно на седалката. Бяха изминали вече много часове и много мили, но думите за раздяла, изказани от семейството, все още звучаха в ушите и. За пръв път в живота си се почувства напълно сама. През първите години от смъртта на родителите й тя винаги имаше до себе си Джордж и Лора. Сега нямаше никого. Котаракът върху скута й потърка главата си в ръката й, като че ли искаше да й напомни, че това не е напълно вярно.

Тя го почеса под брадичката и той замърка.

— Ти си едно мило същество, въпреки че не можеш да говориш.

Тя облегна глава и се опита да задреме, за да минат по-бързо безкрайните часове. Но преди да затвори очи, забеляза под седалката отсреща полиран месинг. Наведе и разпозна сандъчето, което видя на писалището в дома на Хейдън и което той затвори бързо, щом тя влезе в стаята. Какво ли се криеше там, та той не се бе осмелил да го даде при слугите или да го изложи на вятъра и дъжда извън каретата?