Том Кланси - Баланс на силите

Една част от Худ се чувстваше виновна. Причината за това се криеше както в Шарън, така и в Медисън Авеню. „Семейството на първо място“ беше рекламният рефрен на деветдесетте. Пенсилвания Авеню обаче също го караше да се чувства виновен. Худ имаше задължения и към президента и нацията. Носеше отговорност за хората, чийто живот и благоденствие зависеха от неговите професионални задължения, от неговата преценка. От работата му.

И двамата с Шарън знаеха какви правила ще определят живота му, когато той реши да приеме мястото. Не беше ли точно тя тази, която настояваше той да излезе от политиката? Не мразеше ли точно тя това, че като членове на семейството на кмета на Лос Анджелис те нямаха право на никакво уединение, дори когато бяха заедно? Истината обаче беше, че каквото и да правеше Худ, той не беше директор на гимназия като баща й и нямаше толкова много свободно време през лятото. Вече не беше и банкер, който работи от осем и половина до пет и половина и от време на време вечеря с клиенти. Нито пък заможен и независим във финансово отношение любител на яхтите като оня самовлюбен италиански винопроизводител Стефано Реналдо, с когото тя беше обиколила света по вода, преди да се омъжи за Худ.

Пол Худ беше човек, който обичаше работата си и отговорността, свързана с нея. Наслаждаваше се и на отплатата от нея. Всяка сутрин се събуждаше в притихналата къща, слизаше долу да си направи кафе, сядаше в работния си кабинет и докато оглеждаше всичко около себе си, си мислеше: „Аз съм направил това“.

Всички се ползуваха от резултатите от работата му. Нямаше да има нито компютър, нито уроци по цигулка, нито къща, в която да стоят и да се ядосват на отсъствието му, ако той не работеше упорито. Шарън щеше да бъде принудена да работи на пълен работен ден, вместо да се появява от време на време в едно предаване за готварски рецепти по кабелната телевизия. Не че беше длъжна да му благодари непрекъснато, но пък трябваше ли да го проклина? Естествено не можеше да се радва на отсъствието му — на него това също не му харесваше, — но пък можеше поне да не вдига толкова много скандали.

Ръката му още лежеше върху слушалката. Погледът му пък беше върху ръката. Трябваха му само няколко секунди, за да прехвърли в главата си всичките „за“ и „против“. Вдигна ръка от слушалката, облегна се в креслото си и се смръщи.

Това не бяха нито нови, нито пък добре погребани стари емоции. Не беше такава и горчивината, която го обзе. Ех, да можеше Шарън да го подкрепя, вместо непрекъснато да му се сърди. Така въобще нямаше да го накара да се прибере по-рано. Всъщност той и не можеше да се прибере по-рано. Можеше обаче да се почувства като човек, който се прибира у дома си, а не отива на семинар на тема „За грешките в поведението на Пол Худ“.

Отново се замисли за Нанси Бозуърт. Преди известно време се беше засякъл в Германия с тази своя стара любов. Нищо, че точно тя беше избягала от него преди години. Нищо, че беше разбила сърцето му. Когато я видя, отново усети привличането й, защото тя беше жена, която го желаеше безрезервно. Успя да му наговори цял куп мили неща.

„Разбира се — рече си Худ, когато съвестта му застана на страната на Шарън, — Нанси може да си позволи да бъде любвеобилна. Тя не е принудена да живее с теб, да възпитава двете ви деца и да страда заедно с тях, когато тате не си е вкъщи.“

Това обаче не променяше факта, че той беше пожелал да притисне в прегръдките си Нанси Джо Бозуърт, а също така и да бъде притиснат в нейните. Че беше закопнял да се отпусне в скута й, просто защото на нея това щеше да й бъде много приятно, а не като награда за това, че той се е държал добре с децата си. Та в това нямаше никаква страст.

След това се замисли за Ан Ферис. Красивата и сексапилна отговорничка за връзките с масмедиите го харесваше. Беше я грижа за него. Караше го да изглежда добре в собствените си очи. Той също я харесваше. Имаше много случаи, в които трябваше да се бори много силно с импулса да зарови пръсти в косата й. Знаеше обаче, че ако някога престъпи тази линия, дори само на един милиметър, няма да има връщане назад. Всички в Оперативния център щяха да разберат веднага. Щеше да разбере и цял Вашингтон. Накрая щеше да разбере и самата Шарън.

„И какво от това? — запита се той. — Какво нередно има в това да сложиш край на един брак, който така или иначе не функционира, както ти се иска?“

Последната мисъл увисна в съзнанието му като лекарска диагноза, която човек не иска да чуе. Възненавидя се, че дори е допуснал мисълта за развод, защото въпреки всичко обичаше Шарън. Тя беше обрекла живота си на него, а не на Реналдо. Беше се отдала на това да изгради живота си с него, а не около него. Освен това имаше някои неща, за които жените винаги ги беше повече грижа, отколкото мъжете. Като децата например. Това не означаваше, че тя е права, а той греши, че тя е добра, а той лош. Това просто означаваше, че двамата са различни. А различията можеха да се изгладят.