Том Кланси - Баланс на силите

— Обади се! — каза Рамирес. — Обади… се.

— Добре — каза Хуан. — Обещавам.

Внезапно Рамирес се разтрепери силно.

— Хвани ги… иначе… те… ще… ни хванат.

— Кои? — попита Хуан.

И изведнъж чу рева на мотор от другата страна на яхтата и видя как около нея се прокрадват отблясъци бяла светлина, които играеха по повърхността на водата. Обхождащ лъч. Явно приближаваше някаква лодка. Хуан не знаеше почти нищо за бизнес делата на шефа си, но пък знаеше, че най-могъщата „фамилия“ на компанията има много врагове. Лодката можеше и да не е на някой от тях, но все пак той не искаше да рискува.

Рамирес отвори уста да каже нещо, но някъде дълбоко от гърлото му със съскане започна да излиза въздух. Устата му остана широко отворена.

Хуан затвори очите на шефа си. Трябваше да остави тялото му тук, макар че така щеше да покаже неуважение, но нямаше как иначе. Който и да беше причинил експлозията, по всяка вероятност още се намираше наблизо. Може би дори на лодката, която в момента се приближаваше към яхтата. Хуан реши, че няма да е добре да го открият, покатери се в лодката си, запали мотора и се отдалечи с максимална скорост. Насочи се към открито море, където нямаше да го види никой, изключи мотора и изчака, докато не пристигна полицията. След това потегли отново, като направи широка дъга към брега.

Щом слезе, се насочи към първия уличен телефон. Беше прогизнал и замръзваше, така че се обади на нощния дежурен да изпрати кола да го вземе и щом колата пристигна, тръгна към офиса на сеньор Рамирес. Разби вратата, за да влезе, и седна зад бюрото му.

Работодателят му беше споменал нещо за очилата за четене. Хуан ги откри в най-горното чекмедже. Разгледа ги. На вътрешната страна на рамката бяха изписани четири телефонни номера — съвсем незабележимо, като серийни номера — и някакви букви, може би съкращения за имена.

Гениално! Шефът му не носеше очила — не беше носил очила, но кой би се сетил да ги проверява за кодирани съобщения или телефонни номера?

Той набра номера, до който беше изписано „С“. Серадор вдигна — който и да беше този човек. Държеше се доста надменно, рязко и разтревожено — доколкото Хуан можеше да прецени по звуците, които чуваше. Реши, че е по-добре да затвори, преди някой да може да засече обаждането.

Остана да седи зад бюрото в големия офис на втория етаж на сградата. Огледа редицата прозорци на завода за яхти. Естебан Рамирес се беше отнасял добре с него в продължение на много години. Хуан не беше от най-приближените му, но все пак беше член на „фамилията“ на сеньор Рамирес. А подобна лоялност оставаше и след смъртта.

Хуан погледна очилата. Обади се и на другите номера. Вдигаха все домашни прислужници, които използваха името на семейството: до едно бяха имена на хората, които бяха загинали на яхтата. Хуан знаеше това поради простата причина, че точно той ги беше отвел на нея.

Приближаваше нещо много лошо, както беше предупредил сеньор Рамирес. Някой си беше направил труда да затрие всички, които имаха някакви далавери с шефа и неговия проект. Беше въпрос на чест, нищо друго, Хуан да открие въпросния някой и да отмъсти за убитите.

Нощната смяна в завода вече разнасяше слуха за смъртта на шефа. Говореха и за някакъв запис на касета, който току-що бил пуснат по местната радиостанция. Запис, в който се съобщавало, че по всяка вероятност шефът им имал пръст в убийството на американската туристка.

Хуан се ядоса и без да обръща внимание на другите дежурни членове на „фамилията“ — двама нощни пазачи и ръководителя на нощната смяна, — реши да отиде до радиостанцията, за да разбере дали наистина има такава касета.

И ако наистина имаше, да разбере кой им я занесъл.

И който и да беше това, да го накара да съжалява, че го е направил.

Пол Худ беше в лошо настроение. Напоследък това се случваше доста често и обикновено поради една и съща причина. Худ се беше обадил на жена си, за да й съобщи, че няма да се прибере за вечеря.

— Както винаги — припомни му Шарън, каза „чао“ и тръшна слушалката.

Худ се опита да не й се сърди, че се чувства разочарована. Че как би могъл? Тя не знаеше, че е загубил Марта по време на акция. Не му беше разрешено да обсъжда по телефона неща, свързани с Оперативния център, с никого. Така или иначе, Шарън се беше разстроила повече заради децата, отколкото заради себе си. Каза му, че макар да било ваканция, единайсетгодишният Александър бил станал рано сутринта и сам си нагласил новия скенер. Горял от нетърпение да му се похвали с компютърните игри, които бил създал. Обикновено, когато Худ успееше да се прибере вечер, Александър вече беше прекалено сънен, за да зареди системата и да му разкаже подробно за всичките стъпки, през които е минал в работата върху конкретната програма. Очевидно момчето обичаше да прави това най-много — да обсъжда работата с баща си. Тринайсетгодишната Харли се упражняваше на цигулката си всяка вечер по един час след ядене. Шарън му бе казала, че през последните няколко дни момичето вече било усъвършенствало поредната пиеса на Чайковски и по залез къщата им била направо като вълшебно място от приказките. И че всички щели да се чувстват още по-добре, ако и Пол от време на време прекарвал вечерите с тях.