Том Кланси - Баланс на силите

Даръл посрещна дългогодишния си приятел с дълга прегръдка.

— Съжалявам за случилото се — каза Луис на английски.

— Благодаря — отвърна Маккаски.

— Съжалявам и че закъснях — продължи Луис, като успя най-сетне да се откъсне от прегръдката му. — Виждам, че сте се приспособили към начина, по който вечерят испанците. Ядат много късно вечер, след което потъват в дълбок сън.

— Всъщност — обясни Маккаски — чак сега успяхме да се възползваме от румсървиса. Освен това въобще не съм сигурен, че някой от двама ни ще успее да заспи тази вечер, колкото и добре да се нахраним.

— Разбирам — отбеляза Луис и стисна приятеля си за рамото. — Ужасен ден. Приемете съболезнованията ми още веднъж.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Луис? — попита Маккаски. — Или може би малко вино?

— Не и докато съм на работа — отвърна Луис. — Отдавна би трябвало да си наясно с това. Но вие, моля, не се притеснявайте, довършете си вечерята. — Погледът му се спря върху Ейдийн и той се усмихна. — Вие сте сеньорита Марли, нали?

— Да. — Ейдийн стана и протегна ръка. Въпреки че се чувстваше и физически, и психически изтощена, когато се докосна до ръката на мъжа срещу себе си, тя усети някакъв живец. Той наистина беше привлекателен мъж, но не това я накара да усети внезапния прилив на енергия. След всичко, което се беше случило през този ден, тя беше твърде безчувствена, за да обръща внимание на подобни неща. Онова, което излъчваше той, беше чувството, че тя няма от какво да се страхува. Винаги беше реагирала много чувствително, когато усетеше подобно нещо у някой мъж.

— Съжалявам за голямата загуба — каза Луис. — Радвам се обаче, че вие сте добре. Добре сте, нали?

— Да — отвърна тя, докато сядаше. — Благодаря за загрижеността ви.

— Mi delicia — рече той. — Моля ви. — Придърпа един фотьойл и се присъедини към тях на масата.

Маккаски продължи да яде пикантната си яребица.

— Е?

— Мирише много вкусно — каза Луис.

— То си е вкусно — отвърна Маккаски и присви очи. — Нещо го увърташ, Луис.

Луис потри тила си.

— Да — призна си той. — Увъртам за „важните неща“, както казвате в Америка. Но не е, защото имам нещо важно. По-скоро е, защото нямам нищо. Само размисли. Идеи.

— Твоите размисли обикновено вършат толкова работа, колкото и фактите, с които разполага някой друг — рече Маккаски. — Имаш ли нещо против да ги споделиш с нас?

Луис отпи от чашата вода на Маккаски и направи неопределен жест към прозореца.

— Навън е ужасно, Даръл. Просто ужасно. Че на всичкото отгоре става и все по-лошо. Избухнаха няколко съвсем малки бунта срещу баските и срещу каталунците в Авиля. Сеговия и Сория.

— Които до един са кастилски региони — намеси се Ейдийн.

— Да — съгласи се Луис. — И полицията там май не прави всичко възможно да предотврати подобни изблици.

— Полицията също действа по законите на етническите различия — каза Маккаски.

Луис бавно кимна.

— Никога не съм бил свидетел на подобно… дори не знам как да го нарека…

— Колективно безумие — притече се на помощ Ейдийн.

Луис я изгледа.

— Не ви разбирам.

— Точно за това ни предупреждават психолозите, когато говорят за идващото хилядолетие — обясни Ейдийн. — За страха, че всички ще навлезем в него, но че повечето от нас няма да оцелеят. И резултатът: усещането за смъртност, което води до масова паника. Страх. Насилие.

— Да, права сте — каза Луис. — Имам чувството, че всички сме заболели от някаква душевна или физическа треска. Хората ми, които са ходили по онези региони твърдят, че там витае някакво чувство за омраза и възбуда, почти осезаемо. Много странно.

Маккаски се намръщи.

— Надявам се нямаш предвид, че убийството на Марта е част от пристъп на масова психоза, нали?

Луис махна с ръка.

— Не, разбира се, че не. Само отбелязвам, че там наистина се случва нещо доста странно. Нещо, на което никога не съм бил свидетел. Нещо като че ли надига глава, приятели. Нещо, което, струва ми се, е доста добре планирано.

— И що за „нещо“ е това? — попита Маккаски.

— Яхтата, която потъна край Сан Себастиан, е била взривена с С-4 — отвърна Луис. — Върху някои от останките са намерени следи.

— Това вече го чухме и от Боб Хърбърт — каза Маккаски. — Продължавай де! В тона ти има и едно „и“…

Луис кимна.

— Единият от загиналите — Естебан Рамирес — навремето е бил куриер на ЦРУ. Яхтите на неговата компания са били използвани за контрабандно пренасяне на оръжия и хора до различни точки по целия свят. Известно време се носеха доста слухове за цялата тая работа, но сега те ще започнат да звучат на много по-висок глас. Хората тук ще започнат да говорят, че е бил унищожен от американски агенти.