Том Кланси - Баланс на силите

— Сеньор, трябва да докладвам спешно на генерала — каза тя гневно, без да спира или да се обръща.

Точно в този момент всяка секунда беше от значение. Трябваше да стигне максимално близо до Хуан. Искаше и да чуе гласа й, за да разбере коя е. Капитанът със сигурност също щеше да разбере коя е, но тя нямаше как да избегне това.

— Значи си ти! — изръмжа капитанът, щом чу думите й. — Стой! Горе ръцете!

Мария забави крачка, но не спря. Трябваше да стигне до Хуан.

— Стой! — изкрещя капитанът.

Мария беше стигнала до заложниците. Спря.

— Сега — каза капитанът — вдигни бавно ръце. Ако направиш някакви резки движения, ще те застрелям на място.

Младата жена се подчини. Видя как очите на Хуан се разширяват от изненада. Войниците, които бяха разположени из цялата зала, все още не бяха посегнали към оръжията си. Тя все още имаше няколко секунди преди да направят това.

— Ти — изръмжа капитанът. — Ефрейтор.

Един от войниците, които стояха до вратата на Тронната зала, се приближи.

— Да, сеньор капитан.

— Вземи й оръжието! — заповяда капитанът.

— Слушам!

— Краката… краката ми — каза Мария и залитна. Беше застанала точно пред Хуан. — Може ли да седна?

— Не мърдай! — заповяда капитанът.

— Боли! Нали ме пребихте…

— Млък! — изкрещя той.

Ефрейторът вече беше сред тълпата заложници от другата страна и си проправяше път към нея. Не можеше да чака повече. Беше почти сигурна, че няма да я застрелят тук, особено ако е сред хората. Това можеше да провокира бунт. Тя изстена високо, падна на колене и се наклони към Хуан.

— Стани! — викна капитанът.

Мария се опита да стане. Докато се преструваше, че се подпира на една ръка, извади пистолетите от колана си и ги пъхна в ръцете на Хуан.

Той ги взе скришом. Фердинанд, който се беше навел уж за да помогне на Мария, го прикри. Хуан пъхна единия пистолет под сгънатото си коляно.

— Амадори е в Тронната зала — прошепна Мария.

— Няма да успеем… — прошепна Хуан.

— Трябва! — изсъска тя. — И без това сме почти мъртви!

Точно в този момент ефрейторът стигна до тях, наведе се и вдигна Мария за яката. Тя изстена и се престори, че залита. Хуан вдигна пистолета, прицели се в бедрото на войника и стреля. Ефрейторът извика и падна назад сред пръски кръв. Пистолетът му изтрака на пода и един от заложниците веднага го грабна. Мария измъкна своя пистолет и се обърна към капитана.

Той обаче вече беше вдигнал пистолета си и стреля два пъти. Единият куршум уцели Мария в лявата страна. Тя се сгърчи от болка и рухна върху мъжа, който беше взел оръжието на падналия ефрейтор.

Хуан скочи и изкрещя:

— Asesino 5 5 Убиец (исп.) — Б.пр. ! — И вдигна пистолета.

Един куршум се заби в лявото му рамо. Той се сгърчи и падна с широко разперени ръце. Пистолетът му се плъзна по пода и капитанът пристъпи напред и го взе. Мъжът, който беше стрелял — другият войник, който пазеше при вратата на Тронната зала — също се приближи.

— Стой си на поста! — скастри го капитанът.

Заложниците се раздвижиха и охраната извади пистолетите си. Изведнъж вратата на Тронната зала се отвори и излезе личният адютант на генерал Амадори — генерал-майор Антонио Агире. Държеше в ръце автоматичен пистолет, който изглеждаше почти толкова страховит, колкото и изражението му. Високият широкоплещест мъж огледа залата съсредоточено и попита:

— Проблем ли имате, капитан Инфиеста?

— Не, сеньор — отвърна капитанът. — Вече не.

— Кой е този? — попита Агире и посочи Хуан с пистолета.

Капитанът посочи Мария и отвърна:

— Неин съучастник.

Тъмните очи на Агире се спряха върху жената.

— А тя коя е?

— Предполагам, че е шпионка — каза капитанът.

— Не съм… шпионка, генерале — обади се Мария. Беше затиснала с ръка раната под ребрата си. Мястото беше плувнало в кръв и пулсираше като побъркано. — Казвам се Мария Корнеха и работя за Интерпол. Дойдох, за да дам информация на генерала. Вместо да ме изслуша, този човек ме подложи на жесток побой. — Тя вдигна изнемощялата си ръка и посочи капитана.

— Аз ще те изслушам — каза генерал-майорът. — Говори.

— Не — отказа Мария. — Не тук…

— Тук и сега — каза Агире лаконично.

Мария затвори очи за момент.

— Върти ми се главата — каза тя. Не лъжеше. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се — каза Агире. Смръщената му физиономия не се промени въобще. — Капитане, отведете нея и съучастника й отвън. Оставете я да говори, след което си свършете работата.