Том Кланси - Баланс на силите

„Защо пък трябва да избирам?“ — запита се той. Вече обаче знаеше отговора на този въпрос.

Защото цената, с която се заплаща това да бъдеш част от влиятелния елит в която и да било област, е време и много труд. Ако той искаше да си върне семейството, трябваше да понамали консумацията на тези неща. Щеше да се наложи да заработи за някой университет, банка или изследователски колектив — нещо, което да му оставя време за цигулкови концерти, бейзболни мачове и гушкане пред телевизора.

Худ вдигна глава и се върна към компютъра си. И докато чакаше вести от Испания, написа следното:

„Г-н Президент,

С настоящото подавам оставката си като директор на Оперативния център.

Когато най-накрая стигна до коридора пред Залата на алебардите, Мария вече не можеше да продължава напред предпазливо. Беше пълно с войници, които проверяваха методично залите на двореца. Тя въобще не се съмняваше, че търсят точно нея.

Беше се оказало относително лесно да се добере дотук. По пътя си беше открила множество свързани помежду си зали, поради което през по-голямата част от времето беше успяла да не върви по коридора. Спря само веднъж, за да се опита да се свърже с Луис и да го информира за положението на нещата. Телефоните в двореца обаче бяха изключени, а тя не искаше да рискува като вземе радиостанцията на някой от свързочниците.

Вървеше бързо и целеустремено. Ръцете й висяха плътно прилепнали към тялото, кепето й беше спуснато ниско над очите, които бяха вперени право напред. „Прави се на служебно лице“ — през цялото време си напомняше тя.

Мария вярваше, че в повечето случаи навлизането сред вражеските позиции трябва да става тихо. Според правилата трябваше да влезеш, да не вдигаш шум и да се слееш с обстановката. При настоящата ситуация тя едва ли щеше да успее да се промъкне незабелязано. Единственият подходящ за случая подход бе да действа така, сякаш е част от всичко, което ставаше в двореца. За нещастие обаче, макар в испанската армия да имаше жени, те не получаваха задачи с бойните роти. И доколкото можеше да прецени, в момента освен нея тук нямаше нито една жена. Точно затова тя вървеше така бързо към Залата на алебардите. Кепето скриваше косата й, а куртката — ръцете и гърдите й. Единственото, което искаше, бе да стигне до залата. Ако успееше да влезе вътре, вече имаше план, с помощта на който да се вмъкне в Тронната зала.

Знаеше, че ако се движи прекалено бързо, веднага ще привлече вниманието. Ако пък се движеше прекалено бавно, някой можеше да я спре, за да я попита защо не е при частта си. Сърцето й бумтеше. Тялото й направо крещеше от болка от побоя, а на всичкото отгоре Мария се страхуваше за съдбата на Испания. Опасността, болката и най-вече отговорността обаче я караха да се чувства жива. Подобни моменти й приличаха на миговете преди да дръпнеш въженцето на парашута или да излезеш на сцената. Моменти на върховно напрежение, за разлика от всичко останало в живота.

По пътя видя как няколко глави се извръщат към нея, но винаги успяваше да изчезне преди да са успели да видят лицето й.

Тъкмо когато свиваше към вратата на Залата на алебардите, оттам излезе една позната фигура, която почти се блъсна в нея. Беше капитанът, който беше наредил да я бият. Офицерът се спря и се вторачи в нея, а тя му отдаде чест — опита се да скрие лицето си с военния поздрав. След това се плъзна покрай него, без да вдига поглед. Трябваха й само още няколко секунди.

Видя Хуан и Фердинанд. Седяха в тълпата и гледаха надолу. Броят на заложниците беше някак намалял. Освен това заложниците бяха доста по-неспокойни. Вероятно се дължеше на безпокойството за това къде са отведени другите, а също така и на факта, че охраната също беше намаляла. Мария предположи, че войниците са някъде из двореца, за да търсят точно нея. Нито един от пазачите в залата не я погледна, докато вървеше към членовете на „фамилията“ Рамирес.

— Спри! — отекна силно гласът на капитана зад нея.

Хуан и Фердинанд вдигнаха погледи. Мария продължи да върви към тях.

— На теб говоря! — направо изрева капитанът. — Сержант! Стой!

Мария беше на не повече от двайсет крачки от Хуан. Нямаше да стигне до него, ако се подчинеше на заповедта на капитана. Изпсува наум, но продължи да върви към Хуан. Заложникът я гледаше право в лицето. Беше отвратително, че капитанът може би я беше разпознал, а Хуан все още не можеше. Вратата на Тронната зала беше на четирийсетина крачки пред нея, по права линия през тълпата. От двете страни на вратата бяха пазачите. Те също вече я гледаха. Трябваше да стигне дотам, а нямаше да се справи сама.