Том Кланси - Баланс на силите

Всичко това им отне не повече от петнайсет секунди.

Каналът беше около три метра висок и в него се вървеше доста лесно. Оттичането ставаше по пладне и в един часа след полунощ — само тогава помията и нечистотиите бяха малко над коляното. Но пък миришеше отвратително. Всички последваха фенерчето на Сондра на запад към катакомбите. Докато вървяха, Огъст си постави слушалката на РАО — разширения аудиообхват. Устройството приличаше на слухово апаратче и позволяваше сигурно приемане в радиус от двеста и петдесет километра. Един микрофон, залепен на гръдния му кош, му позволяваше да комуникира с щабквартирата на Интерпол.

Каналът сви на север и стигнаха до една тухлена стена, на височина почти до рамената им. Над нея имаше еднометрова пролука — входът към катакомбите. Де Вон предаде фенерчето на редник Джордж, след което редник Скот я повдигна и я прехвърли през стената. Предварително бяха решили, че тя ще води акцията. Следващият беше Огъст, после Ейдийн и така нататък чак до ефрейтор Прементин, който завършваше редицата. Редник Де Вон все още преживяваше смъртта на подполковник Скуайърс. Това се беше случило по време на първата й акция с този отряд. Огъст обаче беше много доволен да види, че тя е напълно съсредоточена. Тук долу беше дори още по-организирана — движеше се като котка, тихо и постоянно нащрек. Откакто бяха влезли в канала, не беше минал и плъх, който да не забележи.

След като минаха над стената, започнаха да се ориентират по една карта, която Луис беше размножил за тях. Придвижването не беше лесно. Таванът беше висок само метър и половина, чакълът и мърсотията скърцаха под краката им. Въздухът беше влажен и застоял.

Изведнъж Огъст спря и направи знак, че има съобщение.

Всички се събраха в тесен кръг около него. Сондра остана отпред, докато ефрейтор Прементин пазеше гърбовете им. Останалите членове на групата и Ейдийн се бяха прилепили плътно от двете страни. Близостта им щеше да улесни полковник Огъст да говори тихо, ако със съобщението получеха нови заповеди.

— Влязохте ли? — попита Луис.

— Вече сме на около сто и петдесет метра навътре в катакомбите — отвърна Огъст. Понеже линията беше обезопасена и от двете страни — с много объркани шумове, нямаше никаква възможност някой да я подслуша, тоест не беше необходимо да говорят закодирано. — След около три минути ще бъдем в тъмницата.

— И тогава ще трябва да се хвърлите с главата напред — информира ги Луис. — Момчетата от покрива на Операта току-що ни изпратиха последните вести.

— Какво става там? — попита Огъст.

— В момента са извели Мария Корнеха на двора — каза той. — Като че ли е ранена.

— Изстрелите, които чухме ли?

— Много е вероятно — каза Луис. — Проблемът е, че по всяка вероятност няма да са последните.

— Какво искаш да кажеш?

— Струва ми се, че един офицер набира взвод за разстрел — обясни Луис.

— Къде? — попита Огъст.

— Отвън до параклиса — отвърна Луис.

Огъст щракна с пръсти към Сондра и посочи картата. Тя насочи фенерчето към нея. Огъст й направи знак да отгърне на разпечатката със схемата на двореца.

— В момента гледам картата — каза Огъст. — Кой е най-прекият път до…

— Забрави — прекъсна го Луис.

— Защо?

— Няма да правите нищо по този въпрос. Искахме само да знаете какво става, когато чуете залпа. Даръл вече се е консултирал с генерал Роджърс и директора на Оперативния център Пол Худ. И двамата са на мнение, че вашата цел си остава Амадори. Щом е започнал да екзекутира заложници, най-важното е да бъде спрян колкото се може по-бързо.

— Разбирам — каза Огъст и наистина разбираше.

Целта на акцията беше от съдбовно значение. Полковникът обаче усети същото главозамайващо потрепване под лъжичката, което бе усетил през 1970 година, когато умореният му от боевете взвод се натъкна на една далеч по-многобройна северновиетнамска военна част в покрайнините на Хау Бон на река Сонг Ба. Огъст трябваше по някакъв начин да прикрива изтеглянето на взвода си, така че избра двама мъже, които трябваше да останат назад с две тежки картечници и да задържат виетнамците колкото е възможно по-дълго. Той знаеше, че по всяка вероятност никога повече няма да види избраните двама, но в същото време животът на всички останали от взвода зависеше от тях. И никога нямаше да забрави кривата усмивка на единия от двамата — усмивка с половин уста. Усмивка на момче — момче, което се бореше с всички сили да бъде мъж.

— Щом заемете позиции под Залата с гоблените — каза Луис, — Даръл иска да си сложите екипировката. Мисли, че ще ви даде командата за тръгване до десет-петнайсет минути.