Том Кланси - Дъга Шест

— Страх ли те е?

— Не ме е страх, само съм малко изнервена — призна Паци.

— Скъпа, ако беше толкова трудно, как щяха да се родят толкова много хора на този свят?

— Мъжки приказки — отбеляза доктор Патриша Чавес. — Лесно ви е да го кажете, нали не раждате вие.

— Ще бъда до теб да помагам — обеща мъжът й.

— Гледай да бъдеш!

Хенриксен беше прелетял буквално половината земно кълбо за един ден и вътрешният му биологичен часовник беше объркан. През следващата седмица щеше да се събужда в произволни часове на денонощието, но все едно. Подходящите хапчета и няколко питиета щяха да му помогнат да отдъхне. В края на терминала го очакваше служител на фирмата, който взе ръчния му багаж, без да каже нито дума, и се понесе към багажния конвейер, където, слава Богу, куфарът му беше петият поред, което им позволи да напуснат бързо терминала и да поемат по магистралата към Ню Йорк Сити.

— Как мина пътуването?

— Получихме договора — каза само Хенриксен на своя човек, който не беше член на Проекта.

— Е, и какво имаме дотук? — попита агентът на ФБР.

— Засега нищо — отвърна д’Алесандро. — Намерих още едно евентуално изчезнало момиче, апартаментът й е в същата зона, сходна на вид и така нататък, изчезнала е приблизително по същото време, по което и вашата Банистър. Казва с Ан Претлоу, секретарка. Просто изчезнала от лицето на земята.

— Като Джейн Доус? — попита другият федерален служител.

— Нищо подобно. Момчета, длъжни сме да се изправим пред възможността да имаме сериен убиец в района…

— Но защо се появи това съобщение по електронната поща?

— До каква степен съвпада с други електронни писма, които госпожица Банистър е изпращала на баща си? — попита детективът от нюйоркската полиция.

— Не съвпада много — призна агентът на ФБР. — Това, което той първоначално е донесъл в офиса в Гари, прилича на… ами, намирисва на наркотици, нали разбирате?

— Съгласен съм — каза д’Алесандро. — Имате ли други?

— Ето. — Агентът му подаде шестте разпечатки, изпратени им по факс в Ню Йорк.

Детективът ги огледа. Всички бяха съставени доста грамотно, добре обмислени, без нито една правописна грешка.

— Ами ако не го е пратила тя? Ако го е направил някой друг?

— Серийният убиец? — попита младшият агент на ФБР. — Тогава би трябвало да е сериозно болен, Марио.

— Прав си. Но серийните убийци не са ангели, нали?

— Да измъчва семействата? Досега имали ли сме такъв случай? — учуди се старшият.

— Не, доколкото знам. Но както каза човекът…

— Говнярска работа — отбеляза старши агент Том Съливан.

— Да се обадим ли на Отдела за поведенчески науки? — попита младшият агент Франк Чатъм.

Съливан кимна.

— Да, дай да го направим. Ще се обадя на Пат О’Конър. Другата стъпка, мисля, е да разпечатаме няколко листовки със снимката на Мери Банистър и да ги пуснем из Уест Сайд. Марио, можеш ли да ни осигуриш малко съдействие от вашите хора?

— Няма проблеми — отвърна д’Алесандро. — Ако излезе това, което ми се струва, искам да спипаме този шибалник, преди да почне да ми прави рекорди. Не и в моя град, момчета — заключи детективът.

— Да опитаме ли пак с интерлевкен? — попита Барбара Арчър.

— Да — кимна Килгор. — Смята се, че За усилва имунната система, макар че не знаят точно как. Аз също, но ако има някакъв ефект, трябва да знаем за това.

— Евентуални белодробни усложнения? — Един от проблемите с интерлевкена беше, че той атакуваше белодробната тъкан, също така по неизвестни причини, и можеше да бъде опасен за пушачи и хора с дихателни затруднения.

— Едва ли. Ж4 не е пушачка, а искам да съм сигурен, че За не може да свърши нищо срещу „Шива“. Не можем да поемем този риск, Барб.

— Съгласна съм — отбеляза доктор Арчър. Като Килгор, и тя не смяташе, че тази нова версия на интерлевкена ще е от полза, но това трябваше да се потвърди. — Какво ще кажеш за интерферон?

— Французите го изпробват срещу хеморагична треска от пет години, но без никакви резултати.

— Все едно, нека да го опитаме на Ж4 — предложи тя.

— Защо не. — Килгор си отбеляза на картона и напусна помещението. След минута се появи на телеекрана.

— Здрасти, Мери, как сме тази сутрин? Някакво подобрение?

— Не. — Тя поклати глава. — Стомахът все още много ме боли.

— О, нима? Я да видим какво можем да направим. — Нейният случай се развиваше много бързо. Килгор се зачуди дали младата жена няма някакъв вроден дефект на горния стомашно-чревен тракт, може би някаква уязвимост към пептична язвена болест…? Ако беше така, „Шива“ щеше да я разкъса набързо. Той увеличи дозировката на морфин на апарата до леглото й. — Окей, сега ще ти пуснем още две лекарства. Те би трябвало да те оправят за два–три дни.