Том Кланси - Дъга Шест

В каква точно клопка — това не знаеше. И ето го сега — седи срещу работодателя си, който също като него трескаво се мъчеше да обмисли нещата. Единият знаеше какво става, а другият — не… но другият знаеше как да направи нещата да станат, докато работодателят му не знаеше. Всичко това приличаше на интересен и елегантен импас.

И така, те просто седяха в продължение на около минута, като всеки от двамата преценяваше другия и ако не знаеше какво да каже, то поне не желаеше да поеме риска да каже каквото трябва. Най-сетне Брайтлинг наруши мълчанието.

— Наистина трябва да обмисля тази ситуация. Дай ми един ден.

— Разбира се.

Попов стана, стисна ръката му и излезе от кабинета. Играч през по-голямата част от зрелия си живот в тази най-интересна и увлекателна от всички игри, той изведнъж осъзна, че е влязъл в нова игра, с нови параметри и правила. Беше придобил огромна парична сума… но сума, която неговият работодател беше сметнал за незначителна. Беше въвлечен в операция, чиято значимост беше много по-мащабна от тази на масовото убийство. Това не беше съвсем ново за него. Някога той беше служил на държава, наричана от в крайна сметка победилия я противник „Империя на Злото“, и онази студена война беше нещо много по-мащабно от масовото убийство. Но Брайтлинг не беше държава и колкото и огромни да бяха ресурсите му, те бяха нищожни в сравнение с тези на която и да било напреднала страна. Големият въпрос си оставаше — какво, по дяволите, целеше да постигне този човек? И защо имаше нуждата от услугите на Дмитрий Аркадиевич Попов, за да го постигне?

Хенриксен взе полета на „Кантас“ до Лос Анджелис. По-голямата част от деня му щеше да мине в седалката в първа класа — достатъчно време, за да обмисли това, което знаеше.

Планът за Олимпийските игри беше по същество, така да се каже, в торбата му. Оросяващата система беше на място, което беше просто идеално за целите на Проекта. Беше вкарал един от хората си, които да проверят системата, с което се беше включил на място за момента на доставката в последния ден. Съвсем просто. Разполагаше с консултантския договор, необходим му, за да стане всичко това. Но сега тази тайфа на ДЪГА също щеше да дойде. До каква степен щяха да си пъхат носа? По дяволите, това просто не можеше да се предвиди. В най-лошия случай беше възможно някое малко камъче да преобърне колата. Толкова често беше ставало така. Знаеше го от времето, изслужено във ФБР. Случаен полицейски патрул, разхождащ се човек или в кола с радиотелефон можеше да мине наблизо и да предотврати добре планиран грабеж. Или в следователската фаза неочаквано силната памет на някой случаен минувач, или небрежно подхвърляне, направено от някого пред негов приятел, можеше да попадне на подходящия следовател и да духне някое нерешимо дело. Бум, и толкова просто — беше се случвало милиони пъти. А пробойните винаги бяха в полза на противната страна, нали?

Следователно, от негова гледна точка, той разбираше, че трябва да елиминира възможността за такива случайни събития. Беше толкова близо до това. Оперативната концепция беше съвършена — от самото начало тя беше почти изцяло негово дело — Джон Брайтлинг само я беше осигурил финансово. Предизвикването на действията на терористите в Европа беше събудило международната загриженост за тази заплаха и тъкмо това беше позволило на него и на компанията му да поеме контрола над мерките за сигурност на Олимпийските игри. Но ето че се беше появил този проклет екип на ДЪГА и се беше справил с три големи инцидента — а кой ли тъп задник беше предизвикал третия? — толкова добре, че сега австралийците бяха помолили тях да дойдат и да огледат. И ако дойдеха, щяха да останат и да продължат да оглеждат, и ако това станеше, можеха да останат и за игрите, а ако се разтърсеха за химически оръжия, можеха да забележат съвършената система за разпространение, и…

Твърде много „ако“. Твърде много „ако“. Твърде много неща, които трябваше да се издънят, за да се провали Проектът. Тази мисъл го поуспокои. Може би щеше да успее да се срещне с хората от ДЪГА и да ги отклони от заплахата. В края на краищата, той разполагаше със свой щатен експерт по химическите оръжия, а те може би нямаха, и това му осигуряваше предимство, нали? С малко повече ум, човекът му можеше да си свърши работата буквално пред очите им, и те дори нямаше да забележат, че го е направил. Нали тъкмо това беше целта на планирането?

„Я се отпусни — каза си той, докато гледаше стюардесата с напитките. — Отпусни се.“ Но не, не можеше да го направи. Твърде голям опит имаше като следовател, за да допусне дори възможността за случайна намеса, без да прецени евентуалните последствия. Ако спряха човека му, дори по случайно стечение на обстоятелствата, можеше да се разкрие целият Проект. А виж, това можеше да означава нещо повече от провал. Можеше да означава доживотен затвор в най-добрия случай, което впрочем той беше подготвен да приеме. Не, той се беше посветил на Проекта по повече от една причина. Преди всичко неговата задача беше да спаси света… и второ, той искаше да присъства, за да изпита удоволствието от това, с което щеше да разполага след спасяването му.