Том Кланси - Дъга Шест

— Да, господин министър… чудесно… благодаря ви — отвърна Боб Окланд по клетъчния си телефон. Натисна бутона КРАЙ и прибра телефона в джоба си, след което се обърна към Бил Хенриксен. — Добри новини. Групата ДЪГА също ще дойде тук за консултации.

— О? — възкликна Бил. — Е, това няма да навреди.

— Бъркат ти се в нещата ли? — попита полицаят.

— Не съвсем — излъга Хенриксен. — Вероятно познавам някои от тях, а и те ме познават.

— Възнаграждението ще си остане същото, Бил — каза австралиецът.

О, по дяволите, помисли си американецът. За пореден път Законът за непредвидените последствия се беше надигнал, за да го ухапе по задника. Мозъкът му за кратко превключи на автопилот, но после се самоубеди, че всъщност това няма особено значение, стига да успееше да си свърши работата както трябва. Можеше дори да помогне, каза си той, и замалко да си повярва.

Брайтлинг знаеше, че не може да каже на Попов. В много отношения той му се доверяваше — по дяволите, това, което знаеше Попов, можеше да го тикне във федералния затвор, дори да го постави на електрическия стол — но да му каже за какво действително става дума? Не, това не можеше да рискува. Той не знаеше какви са възгледите на Попов за околната среда и за Природата. Така че можеше да предвиди каква ще бъде реакцията на руснака за проекта. Попов беше опасен за него в много отношения, като сокол, дресиран да каца на юмрука му, но все още свободнодействащ агент, готов да убие някой фазан или див заек, да речем, но никога напълно негов, винаги в състояние да отлети и да пожелае да се върне към свободния си живот… а ако беше свободен да го направи, той също така беше свободен да предаде информация на други. Не за първи път Брайтлинг си помисли дали да не накара Бил Хенриксен да се погрижи за този потенциален проблем. Той щеше да съобрази как. Разбира се, бившият агент на ФБР знаеше как да разследва едно убийство и следователно знаеше как да подведе и самите разследващи, и този малък проблем щеше да отпадне.

Активи, помисли си след това Брайтлинг. Какво друго можеше да направи, за да подсигури малко повече позицията си и тази на своя Проект? Ако тази ДЪГА беше проблем, дали щеше да е възможно да й нанесе пряк удар? Да я унищожи в най-добрия случай, или в най-лошия — да ги отвлече, да ги принуди да се съсредоточат в друга посока?

— Ще трябва да обмисля това, Дмитрий — отвърна най-накрая той.

Попов кимна бодро, чудейки се какви ли мисли са преминали в ума на работодателя му през тези петнадесет секунди, които му бяха необходими, за да обмисли въпроса. Сега беше негов ред да се обезпокои. Той току-що бе уведомил Джон Брайтлинг за оперативните опасности, съдържащи се в използването на него, Попов, в организирането на терористични инциденти, и особено за пукнатините в сигурността на неговите комуникации. Последното особено беше изплашило човека. Може би трябваше да го предупреди по-рано, но неизвестно защо въпросът така и не беше се повдигал, и Дмитрий Аркадиевич сега осъзна, че това е било сериозна грешка от негова страна. Е, може би не чак толкова сериозна. Оперативната сигурност не беше чак толкова лоша. Само двама души знаеха какво става… е, може би и Хенриксен. Но Бил Хенриксен беше бивш ФБР и ако беше информатор, досега те отдавна щяха да са в затвора. ФБР щеше да разполага с всичките необходими доказателства за следствие по углавно престъпление и нямаше да позволи нещата да се протакат, освен ако не трябваше да разкрива някоя огромна по мащаби престъпна конспирация… но колко по-мащабна можеше да бъде от конспирацията за убийство? Нещо повече, те би трябвало да знаят каква точно е конспирацията, иначе нямаше да има причина да забавят ареста им. Не, сигурността тук беше добра. И макар американските власти технически да можеха да декодират уж обезопасените телефонни връзки на Брайтлинг, дори за да ги подслушват беше необходима съдебна заповед, а за това беше необходимо доказателство, а доказателството само по себе си щеше да е достатъчно, за да прати няколко души в килиите за смъртници. Включително и него самия.

Но какво ставаше все пак? Каквото и да замисляше неговият работодател, беше по-голямо от масово убийство. Какво, по дяволите, можеше да е? Най-тревожното беше, че Попов се бе заел с тези задачи с надеждата — реализирана надежда, и още как — да припечели добра сума. Сега вече разполагаше с над един милион долара в банковата си сметка в Берн. Достатъчно, за да се върне в Русия и да си живее наистина добре… но недостатъчно за това, което действително му се искаше. Толкова странно беше да откриеш, че „милион“, тази магическа дума, изразяваща някакво вълшебно число, се оказва нещо, което, след като го придобиеш… изобщо не изглежда вълшебно. Беше само едно число, от което трябва да приспаднеш, за да си купиш нещата, които искаш. Един милион щатски долара бяха достатъчни, за да си купи къщата, която искаше, колата, която искаше, храната, която искаше, след което да му останат достатъчно, за да поддържа стандарта, за който жадуваше, през остатъка от живота си… освен евентуално в Русия, където за жалост, не желаеше да живее. Да я посети, да; но да остане там — не. И така, Дмитрий също се беше оказал в клопка.