Том Кланси - Дъга Шест

Кларк се намръщи. Познаваше това усещане от времето, когато сам действаше като полеви агент. Иска ти се информацията да се допълни, но само с искане не става. Подобни неща се появяваха само когато сами решаха да се появят. Толкова просто беше, и също така толкова влудяващо, особено когато го знаеш, че е тук, наоколо, и при това знаеш, че страшно ти е необходимо да го напипаш. С още едно малко късче информация ДЪГА можеше да задейства някоя национална полицейска сила да спипа лицето или лицата, които им трябваха, и после да ги изпекат на бавен огън, докато се доберат до това, което им трябва. Французите и германците щяха да са най-добрият вариант — нито едните, нито другите се подчиняваха на законовите ограничения, които американците и британците бяха наложили над своите полицейски сили. Но това не беше добър начин на разсъждение, защото и ФБР принуждаваше някои хора да си кажат и майчиното мляко, макар да пипаше всички престъпници с бели ръкавички. Но преди всичко ти трябва някой, с когото да си поговориш. Ето, това беше най-трудното.

Като офицер на ЦРУ той често се беше оказвал в отдалечени, неприятни места при изпълнение на задачи — и често задачата се прекратяваше — или не по-малко лошо, отлагаше — защото се оказваше, че някакво жизненоважно късче информация липсва или се губи. Беше видял как по тази причина загиват трима мъже и една жена, на четири различни места, все зад Желязната завеса. Четирима души, които бе познавал лично, бяха изгубени, осъдени на смърт от родните си страни. Борбата им срещу тиранията в крайна сметка се беше оказала успешна, но те не бяха доживели, за да го видят и да се насладят на плодовете на своята храброст, и сега споменът за всеки от тях се беше превърнал в част от съвестта на Кларк… и поради това той изпитваше омраза към хората, които бяха разполагали с информацията, която му беше трябвала, но не бяха успели да му я донесат навреме. И сега беше така. Динг беше прав. Някой изкарваше тези копелета от бърлогите им и той искаше да се добере до този някой. Неговото или нейното намиране щеше да им осигури всички телефонни номера, имена и адреси за европейските полицейски агенции, за да ги напъхат в един голям чувал, и така до голяма степен да се разсее все още надвисналият над Европа тъмен облак. И това щеше да бъде адски по-добро решение, отколкото да изпраща своите бойци на бойното поле със заредени оръжия.

Попов опакова багажа си. В тази дейност вече бе натрупал голям опит и се беше научил да скатава ризите си в куфара, без да излизат след това омачкани, нещо, което така и не беше усвоил като офицер на КГБ. Е, сега ризите му бяха много по-скъпи и той се беше научил да се грижи добре за тях. Куфарите му обаче отразяваха предишните му занимания и конструкцията им включваше няколко допълнителни джоба и отделения, в които съхраняваше „алтернативните“ си пътни документи — сега ги носеше непрекъснато със себе си. В случай че целият проект се сринеше от собствената си тежест, той искаше да може да изчезне без следа и трите му неизползвани досега комплекта лични документи щяха да му помогнат за това. В краен случай можеше да прибегне до банковата си сметка в Берн и да изчезне обратно в Русия, въпреки че кроеше други планове за бъдещето…

…но се тревожеше, че алчността може да помрачи преценките му. Пет милиона долара! Ако успееше да вложи и тях в банковата си сметка, щеше да разполага с необходимите ресурси, за да живее в комфорт до края на живота си, в което и място да си избере, особено ако ги инвестираше разумно. Но как можеше да измъкне от ИРА парите, определени за тях? Е, вариантът сигурно щеше сам да му се натрапи. Той притвори очи и си зададе въпроса за алчността. Дали тя наистина можеше да помрачи способността му да прави добри оперативни преценки?

Дали не предприемаше ненужен риск, подведен от желанието си да сложи ръка на толкова много пари? Трудно беше да прецени обективно собствената си мотивация. И ето че сега се оказваше трудно да бъде свободен човек, не просто някой от хилядите полеви офицери на Комитета за държавна сигурност, който трябва да оправдава всеки долар, лира или рубла, които е похарчил, пред счетоводителите на площад „Дзержински“, най-лишените от чувство за хумор хора в една изобщо лишена от чувство за хумор организация.

Алчност. Целия този въпрос трябваше да го остави настрана. Трябваше да продължи със задачата си като професионалист, както винаги да е внимателен и предпазлив на всяка пресечка, за да не бъде спипан от вражеските контраразузнавателни служби или дори от хората, с които щеше да се срещне. Извънредното крило на Ирландската републиканска армия беше една от най-безскрупулните терористични организации на света. Макар членовете й да бяха веселяци по време на пиене — в пиенето си те доста приличаха на руснаците, — те избиваха враговете си, както вътре, така и извън организацията си, с толкова угризение, колкото изпитват медиците към опитните си плъхове. В същото време можеха да бъдат верни до крайност. В това отношение бяха предсказуеми, и това беше добре дошло за Попов. И той знаеше как да се оправя с тях. Беше го правил често, както в Ирландия, така и в долината Бекаа. Просто не можеше да им позволи да се досетят за намерението му да прехвърли на своя сметка парите, които бяха определени за тях.