Том Кланси - Дъга Шест

— Онези, за които съм се подписала ли? — попита немощно Ж4.

— Да, точно те — отвърна Килгор, окачвайки шишенцата с интерлевкена и интерферона на системата. — Би трябвало да те накарат да се чувстваш много по-добре — обеща й той с усмивка. Беше му странно, че разговаря с лабораторните си плъхове. Е, все едно беше дали плъх, или прасе, или куче или… момиче, в случая. Разликата не беше кой знае каква, нали? Не и този следобед. Тялото й се отпусна от увеличената доза морфин и очите й се разфокусираха. Виж, това вече беше разлика — на плъховете не даваха успокоителни или наркотици, за да облекчат болката им. Не че не желаеха, просто не съществуваше практичен начин да ги облекчат. Никога не му беше харесвало да гледа как хубавите им розови очички помръкват от болка. В този случай помръкналите очи поне показваха, че е настъпил малък отдих от непоносимите страдания.

Информацията беше много интересна, помисли си Хенриксен, а и руснакът се оказа много добър в придобиването й. От него можеше да излезе добър агент на Международния отдел за контраразузнаване… но пък той беше бил точно това, макар да бе работил за противниковата страна, разбира се. И заедно с информацията Хенриксен си припомни идеята, хрумнала му в самолета.

— Дмитрий — попита Бил, — имаш ли връзки в Ирландия?

— Да, няколко.

Хенриксен погледна към доктор Брайтлинг за одобрение и той му кимна.

— На тях би ли им харесала идеята да си го върнат на СВС?

— Това е било обсъждано много пъти, но не е практично. Все едно е да пратиш банков обирджия в охранявана банка… не, направо в правителствената монетарница. Няма смисъл — твърде добре се охранява.

— Но ние няма да ги пратим срещу Херефорд! Какво ще стане, ако изкараме онези навън и после им поднесем малка изненада? — поясни идеята си Хенриксен.

„Много интересна идея — помисли си Попов. — Но…“

— И все пак операцията ще бъде много опасна.

— Разбирам. Какво е сегашното положение в средите на ИРА?

Попов се отпусна в креслото си.

— Те са много лошо разкъсани. В момента са разделени на няколко фракции. Някои искат мир. Други желаят безредиците да продължат. Причините са както идеологически, така и лични за членовете на фракциите. Идеологически дотолкова, че тяхната политическа цел е да отхвърлят както британското управление в Северна Ирландия, така и републиканското правителство в Дъблин, и да установят „прогресивно социалистическо“ управление. Като цел, тя е твърде амбициозна, за да се приложи в реалния свят, но въпреки това те вярват в нея и се придържат към нея. Те са убедени марксисти… всъщност по-скоро маоисти, отколкото марксисти, но това не е толкова важно за нас.

— А личният момент? — попита Брайтлинг.

— Когато един човек е революционер, не става въпрос само за убеждение, но също така и за възприемане от страна на обществото. За мнозина хора революционерът е романтична личност, човек, който вярва в една идея за бъдещето и е готов да рискува живота си за нея. От това произлиза общественият му статут. Онези, които познават такива хора, обикновено хранят голямо уважение към тях. Следователно, да изгуби този статут е болезнено за един бивш революционер. Той ще трябва да преживява по нормален начин, да кара камион например и така нататък…

— С други думи, точно като теб — след като са те съкратили от КГБ — подхвърли Хенриксен.

— В известен смисъл, да. Като полеви офицер на Държавна сигурност, аз имах статут и значение, на каквито можеха да се радват малцина други в Съветския съюз, и изгубването им за мен беше много по-важно, отколкото загубата на скромната заплата, която получавах. Същото ще бъде и за тези ирландски марксисти. И заради това те имат две основания да искат безредиците да продължат: заради политическите си и идеологически убеждения и заради необходимостта от лично признание, тоест да са нещо повече от обикновени трудови граждани.

— Познаваш ли такива хора? — попита направо Хенриксен.

— Да, вероятно мога да посоча няколко, с мнозина от тях съм се срещал в долината Бекаа в Ливан, където те се обучаваха заедно с други „прогресивни елементи“. Ходил съм до Ирландия, за да им отнеса писма и пари за поддръжка на дейността им. Тези операции обвързваха големи части от британската армия, нали разбирате, и поради това си струваха съветската поддръжка, като отвличане на част от големия ни противник НАТО. — Попов завърши историческото си отклонение и погледна двамата си събеседници. — Какво искате да направят?