Том Кланси - Дъга Шест

Мачът завърши с 1:1 някъде по времето, когато Попов си поръча втора бира.

— Наравно, мамка му — отбеляза един мъж на бара до Попов.

— Е, така е в спорта, приятел. Момчетата долу на пътя поне не завършват наравно и никога не губят, да им се ни види!

— А бе, Франк, я кажи как се държат янкитата?

— Добри хора, много учтиви. Днес трябваше да оправя кухненската мивка в една от къщите. Жената наистина се държа много мило, даже се опита да ми даде бакшиш. Странни хора са това американците. Мислят, че трябва да ти дават пари за всяко нещо. — Водопроводчикът довърши халбата си и поръча нова.

— В базата ли бачкаш? — попита Попов.

— Да бе. Вече дванайсета година. Водопроводи и таквоз…

— Добри мъже са тия от СВС. Много ми харесва как се оправят с пичлеметата от ИРА — подхвърли руснакът на най-добрия си британски бачкаторски акцент.

— Че го правят, правят го — съгласи се водопроводчикът.

— И к’во, и американци ли има сега в базата?

— Да, десетина, със семействата си. — Майсторът се засмя. — Една от госпожите за малко да ме пребие миналата седмица с колата си — подкара на обратната страна по пътя, да му се не види! Около тях трябва да внимаваш, особено ако си с кола.

— Май познавам един от тях, голям симпатяга, Кларк се казваше май — подхвърли малко рисковано Попов.

— Ами?! Той им е шефът. Жена му е сестра в тукашната болница. С него не съм се запознавал, ама разправят, че бил сериозен пич, не е от тези дето да искаш да ги срещнеш по тъмно… много учтив, разбира се, но само като ги погледнеш, и ти става ясно. Непрекъснато бягат и така нататък, държат форма, тренират с оръжията… много опасни са — като лъвове, ще им се не види!

— Те ли играха в онова шоу в Испания миналата седмица?

— Ами, виж сега, те не ни разправят много за тия работи — засмя се мъжът. — Видях един „Херкулес“ как излетя същия ден, а се върнали в клуба късно през нощта. Енди разправя, много им било гот, така вика. Знаят как да се оправят с онез копелета тия момчета!

— Да бе! Да убият болно дете!

— И аз така викам. Жалко, че не мога да ги погледам. Дърводелеца, дето бачкам с него, Джордж Уилсън, ги гледа как тренират стрелба. Разправя, че били като на кино, факири били, така казва.

— Ти служил ли си?

— Че как! Ефрейтор ме направиха. Така получих тая работа. — Той отпи от бирата си, а спортната програма по телевизията се прехвърли на крикет — игра, от която Попов си нямаше никаква представа. — А ти?

Попов поклати глава.

— Не. Мислех, ама реших да не ходя.

— А бе не е толкоз лошо, няколко години и пак кеф — каза водопроводчикът и се пресегна към чинийката с фъстъци на бара.

Попов допи бирата и си плати сметката. Вечерта беше минала доста добре и той не искаше да злоупотребява с късмета си. Значи жената на Джон Кларк работела като медицинска сестра в местната болница, така ли? Трябваше да провери тази работа.

— Да, Паци, направих го — отвърна Динг на жена си, докато четеше сутрешния вестник с няколко часа закъснение. Пресата продължаваше да отразява историята със Световния парк все още на първа страница, макар темата да се беше смъкнала в долната половина. За щастие, все още никой в медиите не се досещаше за ДЪГА. Репортерите се бяха хванали на версията за добре тренирана група за специални операции на испанската Гуардия Сивил.

— Динг, аз… ами знаеш, аз…

— Да, скъпа. Ти си лекар и твоята работа е да спасяваш живота на хората. Моята също, не забравяй. Те бяха вкарали там трийсет и няколко деца, и убиха едно… виж, това не ти казах. Бях на по-малко от трийсет метра. Видях с очите си как това момиченце умря, Пац. Най-отвратителното нещо, което съм виждал, а нищо не можех да направя, по дяволите! — промълви той мрачно. Знаеше, че ще сънува това още няколко седмици.

— О? — Тя го погледна в очите. — Защо?

— Защото… защото не можехме. Защото там бяха останалите и не бяхме готови да ударим мръсните му копелета, а те искаха да ни покажат колко са сериозни и предани на шибаната си кауза… предполагам, че по този начин хора като тях показват решимостта си. Убиват заложник, за да ни покажат колко са твърди.

Динг остави вестника и се замисли. Той самият беше отраснал с един особен кодекс на честта още преди армията на Съединените щати да го беше научила на „Армейския кодекс“: че никога, при никакви обстоятелства не можеш да нараниш невинно човешко същество. Направиш ли го, завинаги изхвърчаш оттатък бариерата, невъзвратимо прокълнат като убиец, недостоен да носи униформа или да получи войнишки поздрав. Но тия терористи, изглежда, се наслаждаваха от това. Какво, по дяволите, им беше сбъркано? Той беше изчел всички книги на Пол Белоу, но някак си не ги беше разбрал. Какво пък, може би единственото, което трябва да знаеш за тези хора, е как да вкараш оловото в главите им. Това поне винаги вършеше работа, нали?