Том Кланси - Дъга Шест

— Звучи логично — каза Хенриксен. — Многонационална, нали?

— Така мисля — потвърди Джон Брайтлинг.

— Да — намеси се Дмитрий Попов. — Всичко това е логично, някакъв вид единица на НАТО, предполагам, базирана в Херефорд?

— Точно така — каза Хенриксен. — Между другото, много хубава работа, дето се сети кои са.

Попов сви рамене.

— Всъщност беше много просто. Трябваше да го предположа по-рано. Въпросът ми сега е, какво искате от мен по случая?

— Мисля, че трябва да научим повече — каза Хенриксен и хвърли поглед към шефа си. — Много повече.

— Как ще го направиш? — попита Брайтлинг.

— Не е трудно — увери го Попов. — Знаеш ли къде да гледаш… битката е почти спечелена. Просто отиваш и гледаш. А и аз вече съм вътре, нали?

— Искаш ли да поемеш нещата? — попита Джон руснака.

— Естествено. — „Ако ми платиш за това.“ — Има някои рискове, но…

— Какви рискове?

— Работил съм в Англия. Има вероятност да имат снимката ми, макар и под друго име, но не мисля, че е възможно.

— Можеш ли да нагласиш акцента? — попита Хенриксен.

— Естествено, старче — отвърна Попов с широка усмивка. — Ти във ФБР ли си бил?

— Аха.

— Тогава знаеш как става. Мисля, че една седмица ще е достатъчна.

— Окей — каза Брайтлинг. — Летиш още утре.

— Пътни документи? — попита Хенриксен.

— Имам няколко комплекта, всички са нови и изрядни — увери го бившият офицер от разузнаването.

„Хубаво нещо е да имаш професионалист в щата си“ — каза си Хенриксен.

Попов взе сутрешния полет. Досега никога не беше летял на „Конкорд“ и вътре му се стори малко претъпкано, въпреки че имаше достатъчно място да си опъне човек краката. Той се разположи в седалката си С-4. Междувременно, на друг терминал, Бил Хенриксен седеше в първа класа в американския БС-10 за полета си до Лос Анджелис.

„Уилям Хенриксен“ — помисли си Дмитрий Аркадиевич Попов. Работил в Екипа за освобождаване на заложници на ФБР и експерт по контратероризъм, президент на международна консултантска фирма по охраната и сигурността, сега той тръгваше за Австралия, за да потърси консултантски договор за охраната на Олимпийските игри… как този фактор се съвместяваше с онова, което Попов вършеше за корпорация „Хоризонт“ на Джон Брайтлинг? Какво точно правеше той… по-точно, на каква идея служеше? С каква цел? Беше сигурен, че ще му платят върхов хонорар в зелено — той дори не беше повдигнал въпроса за заплащането по време на вечерята, защото беше сигурен, че ще получи каквото поиска. Мислеше в порядъка на $ 250 000 само за тази задача, въпреки че тя криеше известни рискове, без да се брои шофирането по британските правила за движение. 250 000? Може би повече. В края на краищата тази операция изглеждаше твърде важна за тях.

Но как един експерт по тероризма и един експерт по контратероризма се съчетаваха в един и същи план? Защо бяха реагирали толкова бързо на неговото откритие, че съществува някаква нова контратерористична организация? Това беше важно за тях… но защо? Какво, по дяволите, целяха тези хора? Той поклати глава. Беше толкова умен, а въпреки това нямаше и смътна представа. А искаше да разбере, сега още повече от всякога.

За сетен път това, което го безпокоеше, беше незнанието. Безпокоеше? Да, сега той беше обезпокоен. В КГБ никога не бяха толерирали любопитството, но дори и те знаеха, че на хората от разузнаването трябва да се казва нещо, и затова заедно със заповедите за операцията вървяха и обяснения… а и най-малкото тогава той знаеше, че служи на своята страна. Каквато и информация да събереше, което и лице от чужда националност да вербуваше, всичко това целеше да направи неговата страна по-сигурна, по-знаеща и по-силна. Това, че всички усилия се бяха провалили, не беше по негова вина. Не КГБ беше провалил Държавата. Напротив, тъкмо Държавата бе провалила КГБ. Той беше служител на най-великолепната разузнавателна служба в света и бе запазил гордостта от нейните възможности, както и от своите.

Но ето че сега не знаеше какво прави. Очакваше се да събере информация, което за него беше доста лесно, но не знаеше защо. Нещата, които бе разбрал по време на вечерята снощи, само бяха разтворили още една врата към една нова загадка. Всичко толкова много приличаше на някакъв холивудски филм за конспирации или на някакъв шпионски роман, за чийто край той все още не можеше да се досети. Щеше да си получи парите и да си свърши работата, но за първи път се чувстваше неловко и това никак не беше приятно.