Том Кланси - Дъга Шест

— Спасяването на тези деца беше нещо невероятно! Надявам се, че поне са ги похвалили.

Кикот.

— Шефа им изпрати лично поздравление тази сутрин.

— Как се казва?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — попита Джордж.

— Че какво толкова? Само едно име?

— Права си — кимна министърът. — Наричат се ДЪГА. Заради международния им характер.

— Е, които и да са, снощи набраха много точки. Знаеш ли, май наистина трябва да ме въведат в тия работи. Аз мога да ви помогна — подчерта тя.

— Ами кажи на Шефа, щом искаш.

— Сега съм малко в черния му списък, нали знаеш.

— Ами тогава си наблягай на еколожките работи. По дяволите, всички обичаме зелената тревица и славейчетата. Само че не може славейчетата да ни казват как да управляваме страната, нали?

— Джордж, това наистина са важни научни проблеми, с които трябва да се оправям — подчерта Карол Брайтлинг.

— Щом казваш. Но ако наблегнеш малко повече на реториката, може би хората ще започнат да те чуват малко по-добре. Просто приятелски съвет, нали разбираш?

— Благодаря, Джордж, ще помисля за това — обеща тя и се разделиха.

„ДЪГА“ — каза си Брайтлинг, докато пресичаше западната служебна алея. Струваше ли си да направи още една стъпка напред? Смешното, когато се забъркаш в секретни неща, беше, че влезеш ли вътре, си вътре… След като влезе в кабинета си, тя пъхна пластмасовия ключ в засекретения си служебен телефон СТУ-4 и набра личния номер на директора на ЦРУ.

— Да? — отзова се мъжки глас.

— Ед, аз съм: Карол Брайтлинг.

— О, здрасти. Как мина заседанието?

— Гладко, както винаги. Имам един въпрос към теб.

— И какъв е той, Карол?

— Става дума за ДЪГА. Снощната им операция в Испания беше страхотна.

— Ти вътре ли си в това? — попита Ед.

— Как иначе щях да знам името, Ед? Знам, че един от твоите хора го организира. Не мога да си спомня името, онзи дето президентът много го харесва.

— Да, Джон Кларк. Навремето той ми беше трениращ офицер. Много е стабилен. Понаправил е едно-друго тук-там, дори повече от Мери Пат и мен самия. Защо те интересува?

— Новите кодиращи системи за тактически радиовръзки, които АНС изпробва. Имат ли ги вече?

— Не знам — призна директорът. — Те готови ли са вече?

— След около месец. „Е-Системс“ ще бъдат производителят и си помислих, че би трябвало бързо да се подадат на ДЪГА. Искам да кажа, тези момчета са там, на ръба на бръснача. Би трябвало да ги получат първи.

На другия край на линията директорът на Централното разузнаване си припомни, че би трябвало да обръща повече внимание на работата на Агенцията за национална сигурност. Нещо повече, беше си позволил да забрави, че Брайтлинг притежава разрешението „черна карта“, което й осигуряваше достъп до светая светих във Форт Мийд.

— Идеята не е лоша. С кого да говоря за това?

— С адмирал Макконъл, предполагам. Агенцията е негова. Все едно, просто приятелско предложение. Щом в ДЪГА са толкова печени, би трябвало да разполагат с най-добрите играчки.

— Окей, ще видя това. Благодаря ти, Карол.

— Няма защо, Ед. Но може би няма да е лошо да ме въведеш напълно в програмата някой ден, а?

— Да, това мога. Мога да изпратя човек да ти донесе необходимата информация.

— Добре, когато ти е удобно. До скоро.

— До. скоро, Карол.

Защитената линия се прекъсна. Карол се усмихна на телефона. Ед никога нямаше да й зададе въпрос по темата, нали? Тя знаеше името, каза хубави неща за екипа и му предложи помощ, точно както би постъпил всеки лоялен бюрократ. А сега дори разполагаше с името на водача на екипа. Джон Кларк. Трениращ офицер на Ед преди време. Колко лесно беше да получиш нужната ти информация, когато говориш подходящия език. Е, нали точно заради това беше на тази работа, въпреки разочарованията и всичко останало.

Един от хората му направи сметките, изчисли времетраенето на пътуванията и отговорът посочи Англия, точно както беше подозирал. Времевият триъгълник както с Берн, така и с Виена се получаваше някъде край Лондон. Това беше съвсем логично, каза си Хенриксен. „Бритиш Еъруейз“ пътуваха навсякъде и по традиция поддържаха сърдечни отношения с британските власти. Тъй че, които и да бяха тези хора, групата им беше базирана… Херефорд, почти със сигурност беше там. Вероятно беше многонационална — това би я направило политически по-приемлива за други страни. Значи би трябвало да е американска и британска, може би и от други националности също, с достъп до американска техника, като хеликоптера „Сикорски“. Гъс Вернер знаеше за нея… възможно ли беше в екипа да има хора от ФБР? „Вероятно“ — помисли си Хенриксен. Екипът за спасяване на заложници по същество беше полицейска организация, но тъй като неговата задача беше контратероризмът, той практикуваше и тренираше с други подобни организации по света, дори да бяха предимно военни. Задачата в случая беше до голяма степен същата, следователно хората се обменяха… а ЕСЗ на ФБР беше един от най-добрите в света. Така че вероятно някой от ЕСЗ, евентуално дори някой, когото той познаваше, беше в този екип. Би било полезно да разбере кой, но сега-засега това беше твърде много.