Том Кланси - Дъга Шест

— Кажи им обаче едно нещо, ако ти се отвори възможност.

— И какво е то, Бил? — последва сдържаният отговор.

— Ако искат да приличат на местни ченгета, не бива да използват хеликоптер на ВВС на САЩ. Не съм глупак, Гъс. Репортерите може и да не го забележат, но е съвсем явно за всеки с малко повече гънки в главата, нали?

„Опаа!“ — помисли си Вернер. Той лично беше допуснал това да се изплъзне от мозъчните му гънки, но Бил не беше тъпак — и той се зачуди как новинарските медии не бяха забелязали фала с хеликоптера.

— Тъй ли?

— Не ми пробутвай тия, Гъс. Беше „Сикорски“, модел 60. Летяхме на тях, когато прескачахме до Форт Браг, не помниш ли? По-добри са от „Хюи“-тата, но не са за гражданска употреба, така че не биха допуснали някой да го купи.

— Ще предам — обеща Вернер. — Някой друг да се е докопал до това?

— Не, доколкото знам, а аз не казах нищо за това по Ей Би Си тази заран, нали?

— Не, не каза. Благодаря за което.

— Е, можеш ли все пак да ми кажеш нещо за тези симпатяги?

— Съжалявам, но не мога. Кодирана работа е и истината е — излъга Вернер, — че и аз самият не знам.

„Пълни дивотии“ — почти чу по телефонната линия. Плитка лъжа. Ако съществуваше някаква специална контратерористична група и ако Америка имаше дял в това, то главният полеви експерт на ФБР все трябваше да знае нещичко по въпроса. Но, по дяволите, правилата си бяха правила и нямаше никакъв начин един частен контрагент да бъде допуснат до засекретения сектор, наречен „ДЪГА“. Освен това Бил също знаеше, че правилата са си правила.

— Да бе, Гъс, разбирам — последва насмешливият отговор. — Все едно, те са много добри, но испанският не им е родният език и имат достъп до американски военен хеликоптер. Кажи им, че трябва да са малко по-внимателни.

— Ще предам — обеща Вернер и си го записа.

„Черен проект — каза си Хенриксен, след като приключи разговора. — Обаче откъде ли идват средствата?“ Които и да бяха тези хора, те бяха във връзка с ФБР, както и с министерството на отбраната. Какво друго би могъл да разбере? Да речем, къде им е базата… Да постигне това… да, не беше невъзможно, нали? Всичко, което му беше необходимо, беше началният момент на трите инцидента, после да провери в кой момент са се появили каубоите, а оттам можеше да направи доста добро предположение за изходната им точка. Самолетите пътуваха със средна скорост деветстотин километра, а това даваше разстоянието…

Трябваше да е Англия. Това беше единственото им логично местоположение. Британците разполагаха с цялата необходима инфраструктура, а мерките за сигурност в Херефорд бяха доста добри… той самият беше ходил там и беше тренирал със СВС като член на Екипа за спасяване на заложници на ФБР, когато работеше за Гъс. Окей, щеше да разбере от писмените материали за инцидентите в Берн и Виена. Неговият фирмен персонал покриваше контратерористични операции като обичайна част от бизнеса… а и можеше да се обади на някои свои връзки в Швейцария и Австрия, за да поразбере някои неща. Това би трябвало да е лесно. Той погледна часовника си. По-добре беше да се обади веднага, нали те бяха с шест часа напред.

„Черен проект, значи? — запита се той сам. — Ще видим.“

Заседанието на кабинета приключи рано. Бяха гласували само два пъти — което всъщност си беше само преброяване на присъстващите членове на кабинета, тъй като единственият действителен глас принадлежеше единствено на президента, което той самият на няколко пъти беше дал да се разбере. Заседанието се прекрати и хората тръгнаха към изхода.

— Здрасти, Джордж — поздрави доктор Брайтлинг министъра на финансите.

— Как е, Карол, още ли гушкаш дръвчетата? — попита я той с усмивка.

— Винаги — засмя се тя в отговор на тъпия хумор на този неграмотен плутократ. — Гледа ли телевизията тази сутрин?

— За кое?

— Онова в Испания…

— Оо, да, Световния парк. И какво?

— Кои бяха онези маскирани мъже?

— Карол, ако искаш да питаш, трябва първо да получиш достъп.

— Не им искам номера на телефона, Джордж — отвърна тя, докато той отваряше вратата. — И аз имам достъп почти до всичко, не забравяй.

Това беше вярно. На президентския научен съветник беше разрешен достъп до какви ли не засекретени програми, в това число въоръжение, ядрени проекти и какво ли още не, плюс контрола на комуникациите. Министърът просто съжали, че го е попитала, но всъщност много хора знаеха за ДЪГА.

— Организирахме го преди няколко месеца — въздъхна той. — Това е тайна, нали сме наясно? Група за специални операции, международна, действа някъде от Англия, главно американци и британци, но има и други. Идеята дойде от един човек от Управлението, Шефа си го харесва… и засега, изглежда, удрят в десятката, нали?