Том Кланси - Дъга Шест

— Допускането ти е вероятно — отвърна разузнавачът. — Много вероятно, може би.

— Следователно в такъв случай получаваме двама идеологически оператори, технически доста компетентни, но преследващи несъществуваща цел. Съчетанието от оперативна интелигентност и глупава цел направо се набива на очи, не е ли така?

— Но какво да кажем за Световния парк? Кларк сви рамене.

— Може би Карлос знае нещо, което им е трябвало. Може би е скътал някъде мангизи, които те искат, или информация, или номера за свръзка, може би дори пачки в брой… няма как да разберем.

— И аз мисля, че едва ли може да бъде убеден да сътрудничи.

— Изпускаме нещо — изръмжа Кларк.

— Това, което мога да направя, е да се обадя тук-там. Възможно е този руски приятел да е работил с ИРА-Извънредни. Остави ме да подуша малко, Джон.

— Добре, Бил, аз пък ще говоря с Лангли.

Кларк стана, излезе от стаята и се запъти към своя кабинет, като продължаваше да се мъчи да напипа идеята, която му трябваше, за да може да предприеме нещо наистина полезно.

Нещата не започнаха добре и Попов едва не се разсмя на „лошата поличба“ — когато стигна до наетата кола, отвори лявата врата вместо дясната, но бързо се усети, прибра куфара си в багажника и седна на шофьорската седалка. Отвори картата, която беше купил в терминала, и потегли от Четвърти терминал на Хийтроу по шосето, което щеше да го заведе до Херефорд.

— Е, как действа тази джаджа, Тим?

Нунън изви ръката си встрани, но показалката си остана насочена към Чавес.

— Мамка му, хитра работа. Смята се, че проследява електромагнитното поле, излъчвано от човешкото сърце. Това е уникален нискочестотен сигнал… не може да се сбърка дори с горили и други човекоподобни…

Устройството напомняше на лъчев пистолет от научнофантастичните филми от 30-те години, с тънка антенка отпред и пистолетна ръкохватка. Антената-показалка се полюшваше плавно, като стрелка на компас, привличана от приемания сигнал. Нунън се отдръпна от Чавес и Ковингтън и се насочи към стената. Зад стената седеше секретарка, точно… ето там. Устройството замръзна срещу нея. Докато Нунън вървеше, антенката започна да се извива — сочеше през стената.

— Като вълшебна пръчица — отбеляза Питър удивено. — Като ония, с които намират вода…

— На такова прилича, нали? По дяволите, не е чудно, че в армията толкова го искат. Край на всякакви засади. Това нещо открива хора под земята, зад дърветата, в дъжда — където и да се крият, ще ги засече.

Чавес се замисли. Сети се за операцията в Колумбия преди толкова години — как вървеше сред горите, оглеждаше се и непрекъснато се ослушваше за хора, които можеха да издебнат десетчленния му екип. А сега това нещо заместваше всичките умения, които беше придобил в Седми лекострелкови. Като защитно устройство, то можеше да лиши „нинджите“ от работа. Като нападателно средство можеше да ти покаже къде са лошите много преди да си ги видял или чул и да ти позволи да се приближиш достатъчно, за да…

— За какво е… искам да кажа, за какво го предлага производителят?

— Търсене и спасяване… пожарникари в горящи сгради, жертви на лавини, за какво ли не, Динг. От няколко седмици си играят с него във Форт Браг. Момчетата от „Делта“ направо са влюбени в тази джаджа. Все още е малко трудна за управление и засега не може да отчита разстоянието, но казват, че можеш да засечеш с него лице от петстотин метра.

— Страхотно! — отбеляза Ковингтън. Но въпреки това инструментът им приличаше по-скоро на скъпа момчешка играчка.

— Но с какво може да бъде полезно на нас? То не може да различи заложника от терориста — изтъкна Чавес.

— Динг, знае ли човек? Адски сигурно е обаче, че може да ни покаже къде няма терористи — подчерта Нунън.

Беше си играл цял ден с това нещо, за да придобие усет как да го използва ефикасно. От дълго време не беше се чувствал като хлапе, играещо си с нова играчка, но тази джаджа беше толкова нова и така неочаквана, че трябваше да се появи под коледната елха.

Кръчмата „Дорестият жребец“ бе точно до мотела му, само на половин километър от главния портал на базата Херефорд, и изглеждаше добро място за начало. А още по-добро — за една бира. Попов си поръча халба „Гинес“, отпи и огледа помещението. Телевизорът работеше и показваше футболен мач, което задържаше вниманието и на клиентите, и на бармана. Попов също се загледа, вслушвайки се в брътвежите из залата. Беше обучен на търпение и знаеше от опит, че търпението в разузнавателния бранш обикновено се възнаграждава добре, още повече в страна с култура като тукашната, където хората идваха в редовната си кръчма всяка вечер, за да по-бъбрят с приятелите си.