Том Кланси - Дъга Шест

— Знам — отстъпи ДЪГА Шест. — Но не можем ли поне да накараме момчетата да помислят по въпроса?

— Възможно е. Но да вземем такова решение в движение е трудно.

— Трябва ни информация, Ал — настоя Кларк.

— Наистина, но не и с цената на смъртта или раняването на някой от хората ни.

— Всичко в този живот е компромис — отбеляза ДЪГА Шест.

— Разбира се, но…

— „Но“, трънки. Щом ни трябва, дай да измислим как да я добием — настоя Кларк.

— Ние не сме полицейски инспектори, Джон. Това не е част от задачата ни.

— Тогава ще променим задачата. Ако има възможност да хванем някого жив, ще се опитаме. Ако не, винаги можем да го гръмнем в главата. Онзи, дето Хомър го чукна в корема например. Добре, той си го заслужаваше и стърчеше на открито с оръжие в ръце, и нашето обучение диктуваше: убий, и разбира се, Джонстън пое целта и реши да му прати честитка, защото онзи си го просеше… но щеше да е също толкова лесно да му счупи капачката на коляното и сега щяхме да разполагаме с човек, който да говори, и може би щеше да пропее, като повечето от тях, и може би щяхме да знаем нещо, което сега адски сигурно искаме да знаем, така ли е?

— Така е, Джон — отстъпи Стенли.

Да се спори с Кларк не беше лесно. Той беше дошъл в ДЪГА с репутацията на специалист по извиване на ръце и чупене на пръсти в ЦРУ — но всъщност съвсем не беше такъв човек, напомни си британецът.

— Ние просто не знаем достатъчно, а аз никак не обичам да не знам достатъчно. Смятам, че Динг е прав. Някой насъсква тези копелета. Ако успеем да разберем нещо за това, може би ще засечем този тип и ще накараме местните ченгета да го приберат, после може би ще си поприказваме най-приятелски с него — и може би крайният резултат ще е по-малко инциденти, заради които да излизаме и да поемаме риска. — Крайната цел на ДЪГА всъщност беше малко странна: да обучиш хората си за операции, които да се случват все по-рядко, ако изобщо се случват, и да се превърнеш в противопожарна команда в един град, в който пожари няма.

— Добре, Джон. Но първо трябва да поговорим с Питър и Доминго.

— Тогава утре сутринта. — Кларк стана от бюрото си. — Какво ще кажеш за една бира в клуба?

— Дмитрий Аркадиевич, сто години не съм те виждал! — възкликна мъжът.

— По-точно четири — каза Попов.

Намираха се в един лондонски пъб 31 31 Традиционна английска кръчма. — Б. пр. на три преки от руското посолство. Попов беше дошъл тук заради евентуалната възможност да се мерне някой от бившите му колеги, и ето че такъв се появи — Иван Петрович Кириленко. Иван Петрович беше изгряваща звезда, няколко години по-млад от Попов, опитен полеви офицер, станал полковник само на тридесет и осем. А сега сигурно беше…

— Сега си резидентът в Лондон, нали?

— Нямам право да говоря за тези неща, Дмитрий.

Кириленко се усмихна, но все пак кимна.

Беше стигнал много бързо и много далече в бледото подобие на бившата руска агенция и несъмнено продължаваше активно да се занимава с политическо и друго разузнаване, или по-скоро да ръководи добре подбрания си екип. Напоследък руснаците се притесняваха от разширяването на НАТО — алиансът, който някога така плашеше Съветския съюз, в момента напредваше на изток, към границите на Русия, и някои в Москва се притесняваха от това, защото им се плащаше да се притесняват, че това може да се окаже заплаха за Отечеството. Кириленко знаеше много добре, че това са пълни глупости, както и Попов, но все пак му плащаха, за да се увери, че е така, и новият резидент си вършеше работата според инструкциите.

— Е, а ти как я караш?

— Не ми е разрешено да кажа.

Което си беше очевидният отговор. Можеше да означава всичко, но в контекста на тяхната предишна организация означаваше, че Попов все още играе в някоя игра. Каква точно, Кириленко не знаеше, макар да беше чувал, че е уволнен от организацията. Това за него беше изненада. Попов все още се радваше на завидна репутация като един от най-добрите полеви шпиони.

— Сега живея между два свята, Ваня. Работя в търговския бизнес, но изпълнявам и други задачи — подхвърли той. Честността често е добра политика в служби, където толкова много се лъже.

— Не си се появил тук случайно — подчерта Кириленко.

— Вярно. Надявах се да срещна някой колега.

Кръчмата беше твърде близо до посолството за сериозна работа, но пък беше удобно място за случайни срещи, а освен това Кириленко вярваше, че статутът му на резидент е напълно секретен. Да се появи тук само подсилваше картината. Всеки знаеше, че никой истински шпионин не би рискувал да влезе в такова място.