Том Кланси - Дъга Шест

— Наистина са добри — съгласи се лейтенант първи ранг Харисън.

Той се числеше към Първо крило на Специални операции и технически отговаряше за хеликоптера. Беше много доволен, че ще има учител като Малой.

— При летенето с хелита това е половината сражение — да имаш точна настройка — продължи Малой. — С тази машинка например може просто да си гукаш и тя си те слушка, милата.

— Като добра пушка — отбеляза Чин.

— Тъй вярно, главен механик — каза Малой и вдигна халбата си. — Е, момчета, какво можете да ми кажете за първите си две акции?

— Десет на едно — отвърна Стенли.

— Кого изгубихте?

— В Берн убиха един заложник още преди да се появим на сцената.

— Припрени, а?

— Нещо такова — кимна Кларк. — Не беше много умно от тяхна страна. Бях си помислил, че са най-обикновени обирджии на банка, но разследването доказа терористична връзка. Разбира се, може би са искали само пари. Доктор Белоу така и не можа да реши каква точно им е била целта.

— Както и да го погледнеш, те са си чисти главорези и убийци — каза Малой. — По едно време обучавах пилоти за ФБР и прекарах няколко седмици в Куонтико с Екипа за спасяване на заложници. Въведоха ме малко в психологическата част. Понякога е доста интересно. Този доктор Белоу да не е Пол Белоу, онзи с трите книги?

— Същият.

— Много е умен.

— Това е идеята, Малой — каза Стенли и махна на бармана за по още едно.

— Но работата е, нали ме разбираш, че има само едно нещо, което наистина трябва да знаеш за тях — изсумтя Малой.

— Да де, как да ги цапардосаш — съгласи се главен механик Чин.

Бар-салонът „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню, между Шестдесет и осма и Шестдесет и девета улици, си го биваше. Беше добре известно и винаги пълно с местни хора и с туристи заведение. Музиката беше силна, но не прекалено, и беше осветено, но не много. Пиячката беше малко по-скъпа от нормалното, но допълнителната цена беше заради атмосферата, която, както би казал собственикът, ако го попитате, нямаше цена.

— Е. — Мъжът отпи от своя ром с кола. — Някъде наблизо ли живееш?

— Просто минавам оттук — отвърна тя и също отпи от питието си. — Търся си работа.

— Каква работа?

— Адвокатска секретарка.

Смях.

— За такива като теб тук място колкото искаш! Тук има повече адвокати, отколкото шофьори на таксита. Та откъде казваш, че идваш?

— Демойн, Айова. Бил ли си там?

— Не, местно момче съм — излъга мъжът. Всъщност той беше роден в Лос Анджелис преди тридесет години. — Счетоводител съм при Пийт Маруик. — Последното също беше лъжа.

Но един ергенски бар е място за лъжи — нещо, което всеки знае. Жената беше на двадесет и три, току-що завършила школа за секретарки, с кафява коса и кафяви очи, и имаше нужда да свали седем–осем килограма, макар иначе да беше привлекателна, ако на човек му харесват по-закръгленичките. Трите питиета, които беше погълнала до този момент, за да покаже, че е фиданка, която прихваща добре на почвата на Голямата ябълка 25 25 Прозвището на Ню Йорк Сити. — Б. пр. , я бяха размекнали порядъчно.

— Била ли си тук преди? — попита той.

— Не, за пръв път идвам. А ти?

— За последно преди няколко месеца. Хубаво място за запознанства. — Нова лъжа, но в заведение като това лъжите вървяха.

— Музиката е малко силна — каза тя.

— Е, по други места е много по-лошо. Наблизо ли живееш?

— На три пресечки оттук. Взех едно ателие под наем. Багажът ми пристига след седмица.

— Значи още не си се нанесла?

— Точно така.

— Е, добре дошла в Ню Йорк…

— Ан Претлоу.

— Кърк Маклийн.

Здрависаха се и той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, за да почувства допира на кожата му — необходимо условие за порив за близост, който той трябваше да предизвика. След няколко минути вече танцуваха, което в общи линии означаваше да се блъскаш в други хора около теб в тъмното. Той ловко превключваше на чар и тя се усмихваше. При други обстоятелства всичко това щеше да доведе до нещо по-съществено, помисли си Кърк. Но не и тази нощ.

След два барът затвори и той я изведе навън. Тя вече беше порядъчно пияна — седемте питиета и само фъстъци и солени бисквити. Той беше изпил само три.

— Е? — попита я той на тротоара. — Да те закарам?

— Ама аз съм само на три пресечки.

— Ани, вече е късно, а това е Ню Йорк! Трябва да се научиш къде можеш да ходиш и къде не можеш. Хайде — заключи той, дръпна я за ръката и я поведе към пресечката. Галантно й отвори вратата на беемвето, затвори я след нея и заобиколи от другата страна, за да се качи.