Том Кланси - Дъга Шест

— Какво още да му кажа?

— Само това е. Ако има отговор веднага, той ще ти го съобщи — каза Чакала.

В очите му все още се четеше някаква напрегнатост, нещо студено и отдалечено… но въпреки това те се вглеждаха дълбоко в човека, който го питаше, и му казваха какво трябва да стане.

От своя страна, адвокатът не за първи път се запита защо ли се бе ангажирал с този клиент. Той имаше дълга професионална практика в защитата на крайни каузи, с което се бе прочул и си беше спечелил изгодна криминална практика. Това, разбира се, включваше допълнителен елемент на опасност. Наскоро му се беше наложило да се справи с три дела за наркотици и бе загубил и трите, а на клиентите никак не беше им харесала мисълта да прекарат двадесет или повече години в затвора и съвсем наскоро бяха изразили недвусмислено неудовлетворението си от него. Дали можеха да организират убийството му? Това се беше случвало неведнъж в Америка, както и на други места по света. В случая възможността беше малко по-далечна, още повече че той не беше давал никакви обещания освен да направи всичко, което му е по силите. Същото беше и с Карлос Чакала. Адвокатът се беше включил в делото, за да потърси възможности за обжалване, беше го направил и беше загубил — предсказуемо. Френските върховни съдилища не проявяваха особена милост към човек, пролял кръв на територията на Франция. А сега довереникът му капризно беше решил, че затворническият живот не му харесва. Адвокатът знаеше, че ще предаде съобщението, както беше длъжен, но дали това не го въвличаше в криминален акт?

Не. Да кажеш на някой познат на своя клиент, че последният иска да не бъде в затвора… какво пък, кой не би искал да е на свобода? А посланието беше многозначно, съдържаше много възможни тълкувания. Помощ на нечий зов, разкритие на ново изобличаващо доказателство, каквото и да е. А на всичко отгоре това, за което Санчес го беше помолил, беше лична информация, нали?

— Ще предам съобщението ти — обеща той на клиента си.

— Мерси.

Беше красива гледка дори посред нощ. Хеликоптерът МХ-60К „Найт Хоук“ се приближи със скорост четиридесет и осем километра в час на 60 метра над земята, подхождайки към учебната сграда от юг. Въпреки вятъра летеше гладко, съвсем не като на тактическа десантна маневра. Но под хеликоптера висеше тъмно найлоново въже, дълго тридесет метра, едва видимо и с най-добрите ПВН, а в края му бяха Питър Ковингтън, Майк Чин и още един член на Екип 1, увиснали под черния „Сикорски“ в своите черни костюми на нинджи. Хеликоптерът продължи напред и надолу равномерно и плавно, все едно че се плъзгаше по коловоз, докато носът му не стигна стената на сградата — и тогава се вирна нагоре и вертолетът потръпна, внезапно забавяйки скоростта си. Хората, увиснали на въжето, се люшнаха напред, после назад и само след миг безшумно се качиха на покрива. Това трудно можеше да се получи при подхождането на хеликоптера с носа надолу, като се имаше предвид устремният му полет напред, но при маневрата на Малой едва ли някой от земята щеше да разбере, че хеликоптерът е направил нещо друго, освен да прелети на постоянна скорост над сградата. А и в мрака всичко беше почти невидимо дори с очила за нощно виждане.

— Адски добре! — изпъшка Ал Стенли. — Нито един шибан звук.

— Той е точно толкова добър, колкото твърди — отбеляза Кларк и каза в микрофона:

— Прибирай се. Край на упражнението, край.

— Прието, Шест. Мечо се прибира. Край — последва дрезгавият отговор и „Найт Хоук“ се сниши и се насочи към площадката за кацане.

— Какво мислиш? — обърна се Стенли към майор Ковингтън.

— Адски е добър. Все едно че слизаш от влак на перона. Знае си работата. Какво ще кажеш, Чин?

— Включвайте го в щата, сър — потвърди Чин. — С този човек може да се бачка.

— Машинката е добре настроена — заяви Малой след двадесет минути, вече в клуба. Беше в пилотския си костюм, но носеше жълт шал около врата и Кларк попита:

— Каква ти е тази превръзка на врата?

— О, това ли? Шал А-10. Едно момче, спасих го в Кувейт, ми го даде. Мисля, че ми носи късмет. Затова си го нося по време на задачи.

— Трудно ли е да се направи тази преходна маневра? — попита Ковингтън.

— Трябва да имаш добро чувство за ритъм и да усещаш вятъра. Знаете ли какво ми помага да се подготвя за това?

— Кажи — подкани го Кларк.

— Свиренето на пиано. — Малой отпи от бирата си и се ухили. — Не ме питайте защо, но винаги летя по-добре, след като съм посвирил малко. Може би има нещо общо с отпускането на пръстите. Тъй или иначе, това вертолетче, дето ни го заеха, е настроено много добре. Контролните кабели са натегнати точно по мярка, дроселите също. Наземният екип на ВВС… е, трябва да ги видя тези момчета и да ги черпя по едно. Наистина знаят как се подготвя хеликоптер. Добри механици са.