Том Кланси - Дъга Шест

Във Военновъздушната база Макдил Уилсън си каза, че това е губещо предложение. ДЪГА беше добре защитена операция и всички го знаеха. Този тип, Кларк, я беше пробутал първо на ЦРУ, а после на самия президент — и разбира се, те вече имаха зад гърба си две акции, и двете приключили успешно, макар втората да беше доста рискована. Но Кларк, колкото и да беше умен и колкото и добър командир да изглеждаше, все още не беше се научил как да се оправя с една бойна част в съвременния военен свят, където половината ти време минава в пресмятания на пари, вместо да си водиш бойците на фронтовата линия и да ги тренираш. Ето, това наистина измъчваше Сам Уилсън, този твърде млад за четирите си звезди професионален боец, който искаше да бъде войник — нещо, което висшето командване всячески спъваше въпреки физическата му форма и желанието му. Най-тревожното беше, че тази единица, ДЪГА, щеше да отмъкне голяма част от собствената му работа. Командването на Специални операции имаше ангажименти във всички части на света, но международният облик на ДЪГА означаваше, че сега в същото поле на дейност има още някой, а политически неутралният характер предполагаше, че използването й ще е много по-приемливо за страните, които можеха да се нуждаят от специални услуги. Кларк можеше просто да го избута от бизнеса в истинския смисъл на думата и на Уилсън това никак не му харесваше.

Но, в края на краищата, да не би да имаше някакъв избор?

— Добре, Кларк, можеш да използваш хеликоптера, докато частта му е в състояние да се лиши от него и докато това не пречи на учебния процес и бойната готовност на съответната част. Ясно?

— Да, сър, ясно — отвърна с признателност Джон Кларк.

— Трябва да прескоча да видя какви ги вършите — изхъмка Уилсън.

— С най-голямо удоволствие, генерале.

— Ще видим — избоботи Уилсън и прекъсна линията.

— Много е упорит този кучи син — въздъхна Джон.

— Така е — съгласи се Стенли. — В края на краищата, пъхаме се в неговата територия.

— Сега това е нашата територия, Ал.

— Да, така е, но не бива да очакваш, че това много ще го зарадва.

— И при това е по-млад и по-упорит от мен!

— Само с няколко години, но аз лично не бих искал да кръстосваме шпаги с него. — Стенли се усмихна. — Войната, изглежда, свърши, Джон, и ти, изглежда, я спечели.

Кларк успя да се усмихне.

— Да. Ал, но като че ли е по-лесно да излезеш на бойното поле и да убиваш хора.

— Прав си.

— Какво прави екипът на Питър?

— Тренировка от въже.

— Да идем да погледаме — предложи Джон, доволен, че си е намерил оправдание да напусне кабинета.

— Искам да изляза оттук — каза той на адвоката си.

— Разбирам, приятелю — отвърна адвокатът и се озърна.

По закон във Франция, както и в Америка, разговорите между клиенти и адвокати бяха лични и не можеше да се записват и използват по никакъв начин от държавата, но никой от двамата не се доверяваше много на французите, че ще спазят този закон, особено след като ГДВР, френската разузнавателна служба, беше проявила такава изобретателност, за да изправи Илич пред правосъдието. ГДВР не беше от институциите, които се славят с това, че се съобразяват с правилата на цивилизованото международно поведение — факт, в който за свое собствено съжаление се бяха уверили хора, толкова различаващи се помежду си, колкото терористите и Грийнпийс.

Все пак в помещението имаше и други разговарящи хора, не се забелязваха насочени микрофони, а и двамата не бяха заели местата, предложени им от затворническата охрана, а бяха предпочели маса до прозорците. Разбира се, всяка кабина лесно можеше да се върже с жица.

— Длъжен съм да те предупредя, че обстоятелствата около твоята присъда не позволяват лесна апелация — наблегна адвокатът. Това не беше кой знае каква новина за клиента му.

— Това го знам. Искам да врътнеш един телефон.

— До кого?

Чакала му даде име и номер.

— Кажи му, че искам да бъда освободен.

— Не мога да участвам в криминален акт.

— И това ми е известно — отбеляза хладно Санчес. — Кажи му също така, че възнаграждението ще е много голямо.

Подозираше се, макар да не беше сигурно, че Илич Рамирес Санчес е скътал невероятни пари в резултат на акциите си. Това се връзваше главно с неговото успешно нападение над министрите на ОПЕК в Австрия преди близо двадесет години, което обясняваше защо той и неговите хора бяха проявили такова старание да не убият нито една наистина важна личност, въпреки политическия шамар, който щеше да предизвика това — и толкова по-добре за него, след като му донесе известност и едва ли не възхвала по онова време. Бизнесът си е бизнес, дори за този тип хора. И някой си беше платил, със собствените си законни сметки, помисли си адвокатът.