Том Кланси - Мечката и драконът

Цзян отиде до другия край на спалнята си, включи телевизора и го настрои на Си Ен Ен. Много малко бяха местата, където можеше да се гледа тази програма, но домът на министъра без портфейл, разбира се, бе едно от тях. Познанията му по английски не бяха достатъчни, за да разбере бързия говор, който съпровождаше картината. Показваха Вашингтон с някаква камера, която очевидно бе разположена на покрива на сградата на Си Ен Ен… или каквото бе това там, Цзян нямаше никаква представа. Говореше някакъв черен американец. Камерата показваше как репортерът стои на покрива на сградата с микрофон, който в ръката му приличаше на някакъв черен сладолед, и говори много, много бързо — толкова, че от три думи Цзян схващаше само една, като гледаше наляво с широко отворени, пълни с ужас очи.

„Значи знае какво идва към тях, нали?“, помисли си Цзян и се зачуди дали ще може да види унижощението на американската столица по американски информационен канал. Това му се стори забавно.

— Гледайте! — каза репортерът и камерата се завъртя към една димна следа в небето…

„Какво, по дяволите, е това?“, зачуди се Цзян. После се появи нова следа… и още няколко… лицето на журналиста вече излъчваше истински страх…

… беше му приятно да вижда подобни чувства на лицето на един американец, особено на черен американски репортер. Една друга от тези маймуни, както той ги наричаше, причини на страната му такова зло…

Е, щеше да може да види един от тях изпепелен… или може би не. Камерата и излъчвателят също щяха да изгорят, нали? Значи само силен блясък и тъмен екран, а след това щеше да се включи картина от централата на Си Ен Ен в Атланта…

… още димни следи. А, да, това са ракети „земя-въздух“… можеха ли подобни неща да прихванат ядрена ракета? Вероятно не, реши Цзян. Той погледна часовника си. Бързакът, изглежда, щеше да остави победата в състезанието на охлюва, който се движеше бавно, секунда след секунда. Цзян усети, че докато гледа екрана, изпитва удоволствие, за което си даваше сметка, че е перверзно. Америка обаче бе основният враг на неговата страна в продължение на много години. Тя провали два от най-добре подготвените му планове и сега той щеше да види унищожението й чрез една от нейните собствени агенции, тези прокълнати телевизионни компании, за които Тан Дъсъ твърдеше, че не са подчинени на правителството на САЩ, но сигурно не бе точно така.

… още две димни следи… камерата ги проследи и… какво беше това? Нещо като метеор, като прожектора за кацане на пътнически самолет, някаква ярка светлина, която сякаш стоеше неподвижна в небето. Не, движеше се, освен ако това не се дължеше на треперенето на оператора — о, да, това беше тя, защото димните следи май се насочваха към нея… но, изглежда, не достигаха достатъчно близо… и така, сбогом, Вашингтон, помисли си Цзян Хансан. Може би щеше да има адекватни последствия за Китайската народна република, но сега той щеше да изпита удоволствието да види гибелта на…

… какво беше това? Нещо като фойерверк избухна в небето, дъжд от искри, които падаха надолу… какво означаваше това?

Шестдесет секунди по-късно всичко бе ясно. Вашингтон не беше изтрит от картата.

„Толкова жалко“, помисли си Цзян, „особено щом ще има последствия…“

С тази мисъл в главата той се изми, облече се и тръгна към сградата на Министерския съвет.

— Мили боже — дълбоко пое въздух Райън. Първоначалните емоции вече отшумяваха. Беше като при автомобилна катастрофа — първо бе отчаянието, след него — действията за овладяване на ситуацията, които бяха по-скоро автоматични, отколкото обмислени, после идваше страхът, след като опасността вече бе отминала, страхът след оцеляването, онзи страх, породен от мисълта какво би могло да се случи. Райън си спомни твърдението на Уинстън Чърчил, че няма нищо по-ободряващо от пушечен изстрел, който не е намерил целта си — „да те застрелят без последствия“ бяха точните думи на бившия британски премиер. Или Уинстън Спенсър Чърчил е имал във вените си ледена вода вместо кръв, или просто е бил по-голям самохвалко от настоящия американски президент.

— Е, надявам се, че тази беше единствената — каза капитан Блънди.

— Дано да е така, кап’тане, защото свършихме ракетите — отговори му първи главен старшина Лийк и запали още една цигара, възползвайки се от президентската амнистия.

— Капитане — каза Джак, след като се успокои, — със заповед на президента всеки човек на този кораб се повишава в чин с една степен. „Гетисбърг“ също ще получи признание. Това е само началото. Къде е радиостанцията? Трябва да говоря с Нийкап.