Том Кланси - Мечката и драконът

— Капитане, приближава се. Сега пресече границата между Пенсилвания и Ню Йорк…

— Системата активирана ли е? — попита Блънди.

— В пълна готовност сме, сър — отговори началникът на оръжейната секция. — Готови сме за стрелба с предната установка. Заповедта за откриване на огън е въведена. Всички ракети са Block-IV.

— Много добре — каза капитанът, наведе се напред, вкара ключа си в системата и го завъртя. — Системата е напълно активирана. Специален автоматичен режим.

Той се обърна към Райън и поясни:

— Сър, това означава, че компютърът поема нещата оттук нататък.

— Разстоянието до целта сега е триста мили — съобщи някой.

„Доста хладнокръвно приемат нещата“, помисли си Райън. „Може би просто не могат да повярват, че това се случва наистина… По дяволите, и на мен ми е трудно да повярвам…“

Той дръпна още веднъж от цигарата, докато наблюдаваше как пулсиращата точка на екрана слизаше надолу, следвайки изчисления от компютъра вектор на движение, който сочеше Вашингтон, окръг Колумбия.

— Всеки момент ще се задейства — каза началникът на оръжейната секция.

Не чакаха дълго. В следващия миг „Гетисбърг“ потръпна при излитането на първата ракета.

— Едно тръгна! — съобщи един матрос отдясно. — Едно тръгна чисто!

— Добре.

Ракетата SM2-ER имаше две степени. Първият заряд я изтласкваше от подобната на силоз шахта на предната установка, като оставяше след себе си плътна следа от сив дим.

— Идеята е да я прихванем на разстояние около двеста мили — обясни Грегъри. — Двете ракети се срещат там някъде и б-у-у-м!

— Там са предимно ферми, място за лов на фазани — каза Райън, като си припомни ловните излети в младежките си години.

— Хей, установих визуален контакт с копелето — извика някой. Към радара за контрол на огъня имаше камера с десеткратно увеличение, която сега показваше летящата към тях балистична ракета като безформено бяло петно, нещо като метеор, помисли си Райън.

— Прехващане след четири, три, две, едно… Ракетата се приближи до целта, но избухна зад нея. — Огън две!

„Гетисбърг“ отново потръпна.

— Две тръгна чисто! — съобщи същият глас.

Сега китайската ракета бе над Харисбърг, Пенсилвания, и бе „намалила“ скоростта си до тринадесет хиляди мили в час…

Излетя трета ракета, след секунда я последва и четвърта. При специалния автоматичен режим компютърът изстрелваше ракети, докато не получеше съобщение, че целта е унищожена. Това уреждаше всички в Бойния информационен център.

— Останаха само две Block-IV — каза началникът на оръжейната секция.

— Няма проблем, те са евтини — спокойно отбеляза капитан Блънди. — Хайде, бебче!

Номер две също експлодира зад целта, както показа телевизионната камера.

— Три, две, едно, сега!

Същото стори и номер три.

— Ох, мамка му, ох, боже! — възкликна Грегъри. Всички обърнаха глави към него.

— Какво? — попита Блънди.

— Инфрачервените търсещи системи — те се насочват към центроида на източника на инфрачервена светлина, а това е зад ракетата.

— Какво? — попита Райън. Стомахът му се бе свил на топка.

— Най-ярката част от целта е зад самата цел. Ракетите се насочват натам! Ох, мамка му! — ужасено отвърна д-р Грегъри.

— Пет тръгна, шест тръгна… и двете излетяха чисто — съобщи гласът отдясно.

Китайската ракета сега бе над Фредерик, щата Мериленд, и приближаваше вече с дванадесет хиляди възела…

— Това е, Block-IV свършиха.

— Активирай Block-Ill — без да се замисли, заповяда Блънди.

Следващите две прехващащи ракети направиха същото като предшественичките си — приближиха се на по-малко от метър до целта, но избухнаха точно зад нея, а скоростта й надвишаваше значително степента на възпламеняване на експлозивния заряд на бойните глави на S2-ER, така че поразяващите осколки не можеха да я настигнат…

— Огън седем! Чисто — „Гетисбърг“ потръпна отново.

— Тази е с радарно насочване — каза Блънди, като стисна юмрук пред гърдите си.

— Пет и шест се представиха точно като предишните четири, пропускайки целта едва с няколко метра.

Още едно потръпване.

— Осем! Чисто!

— Трябва да я ударим, преди да слезе на хиляда и петстотин метра. След това вече може да избухне — отвърна Грегъри.

— На такова разстояние мога да я поразя с петинчовото си оръдие — каза Блънди. В гласа му започна да се прокрадва страх.

Райън се чудеше защо не трепери. Смъртта бе протягала студените си ръце към него неведнъж… в центъра на Лондон… в собствения му дом… в „Червеният октомври“… на онзи безименен хълм в Колумбия. Един ден щеше да го докосне. Дали това щеше да стане днес? Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в алуминиевия пепелник.