Том Кланси - Мечката и драконът

— Добре, ето седем приближава — пет, четири, три, две, едно — сега!

— Пропусна! Мамка му!

— Девет тръгна… Десет тръгна… и двете чисто! Свършихме ракетите — съобщи невидимият старшина. — Това е, момчета.

Китайската балистична ракета премина над околовръстното шосе на окръг Колумбия — междущатска магистрала 695, и сега бе на по-малко от шест хиляди метра, светейки в тъмнината като метеор, за каквато я помислиха някои хора и я посочиха на други до тях. Ако продължаваха да я следят с поглед до взрива, очите им щяха да експлодират и те щяха да умрат слепи…

— Осем пропусна! Само на един шибан косъм! — гневно обяви гласът. На телевизионния екран взривът изглеждаше на сантиметри от целта.

— Остават още две — каза началникът на оръжейната секция.

Горе предният радар SPG-62 заливаше целта с вълни в рентгеновия обхват. Издигащата се ракета SM-2, чийто реактивен двигател продължаваше да гори, се насочи по отразения сигнал, фокусира източника на отразената енергия и се устреми към него като нощна пеперуда към пламък — робот-камикадзе с размерите на малка кола, който се движеше с близо две хиляди мили в час и търсеше обект, летящ шест пъти по-бързо… две мили… една миля… деветстотин метра… петстотин метра… сто мет…

… и метеорът на телевизионния екран се превърна в сноп искри и пламъци…

— Да! — изкрещяха в един глас двадесет мъже.

Камерата проследи падащите искри. На съседния екран радарът показа, че те се изсипват в централната част на Вашингтон.

— Трябва да се изпратят хора да съберат тези отломки. Някои от тях ще са плутоний, а пипането му не е много здравословно — каза Грегъри и се облегна на една колона. — Закачи я на косъм. О, Боже, как успях да оплескам програмата си по такъв начин?

— Не бих се косил толкова много, д-р Грегъри — отвърна му първи главен старшина Лийк. — Вашият софтуер помогна на последната да се насочи по-добре. Мисля, че искам да те почерпя една бира, приятел.

Обикновено новините не се връщат бързо там, където в действителност биват създадени. След като издаде заповедта за изстрелване на ракетите, министърът на отбраната Лю започна да се чуди какъв би трябвало да е следващият му ход. Съвсем ясно бе, че не може да се върне обратно в леглото. Америка най-вероятно щеше да отвърне на удара и затова първото нещо, което здравият разум му подсказа, бе да се разкара някъде по-далеч от Пекин. Той стана, посети тоалетната, наплиска лицето си с вода и умът му отново се блъсна в тухления зид. Какво да прави? Единственият човек, на когото можеше да се обади, бе Цзян Хансан. Свърза се и започна да говори много бързо.

— Ти си… какво се е случило, Лю? — попита старшият министър без портфейл с неподправена тревога.

— Някой, руснаците или американците, не съм сигурен, нападнаха ракетната ни база в Сюанхуа и се опитаха да унищожат ядрените ни стратегически оръжия. Наредих на командира на базата да ги изстреля, разбира се — каза Лю на колегата си с глас, който излъчваше едновременно предизвикателство и самооправдание. — Така се разбрахме на последното ни заседание, нали?

— Лю, да, ние обсъдихме тази възможност. Само че ти си ги изстрелял, без да се посъветваш с нас? — попита Цзян. Подобни решения винаги се вземаха колективно, никога еднолично.

— Какво друго можех да сторя, Цзян? — отвърна с въпрос маршал Лю. — Ако се бях поколебал дори за момент, нямаше да има повече какво да се изстреля.

— Разбирам — отвърна министърът без портфейл. — И какво става сега?

— Ракетите летят. Първите трябва да ударят целите си — Москва и Ленинград, след около десет минути. Нямах избор, Цзян. Не можех да им позволя да ни обезоръжат напълно.

Цзян искаше да ругае и да крещи срещу военния, но от това нямаше да има никаква полза. Станалото — станало. Безсмислено бе да се хаби интелектуална и емоционална енергия за нещо, което вече не можеше да се промени.

— Добре. Ще трябва да се съберем. Аз ще свикам Политбюро. Ела веднага в сградата на Министерски съвет. Дали американците или руснаците ще отговорят на удара?

— Не могат да отвърнат по същия начин. Те нямат ядрени ракети, а едно нападение с бомбардировачи ще отнеме няколко часа — отвърна Лю, като се опита да представи това като добра новина.

След като затвори телефона, Цзян почувства как стомахът му се свива. Както става с много неща в живота и това — теоретично обмислено в удобната заседателна зала, сега, след като се превърна в реалност, изглеждаше доста по-различно, и то не в положителен смисъл. Дали всъщност вече бе реалност? Трудно можеше да се повярва в подобно нещо. Беше прекалено нереално. Нямаше и някакви външни признаци — човек очакваше подобни новини да бъдат придружавани от гръм и мълнии или от някое силно земетресение, но да ги чуеш в тихата ранна сутрин, още преди седем… Възможно ли бе това да се е случило наистина?